![Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/3/mechove-v-grada-antologiya-na-svremennoto-blgarsko-fentzi-bg-download.jpg)
Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]
- Автор: Майналовски Сибин, Мирчев Василь
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Екопрогрес“
- ISBN: 978-954-2970-25-5
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]». Краткое содержание книги:
„Довършѝ го“, зашепнаха гласовете на безформените фигури.
Мъжът надигна меча и замахна да разсече противника си на две. Рицарят не помръдна, очаквайки примирено съдбата си.
— Не! — изкрещя хлапето и в последния миг мъжът отклони ятагана, преди да съсече безпомощния войн. Острието изсвистя зловещо, след което с трясък спря в каменния под на залата.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, хлапе? — обърна се недоумяващо към него мъжът. — Той ни нападна и щеше да ни убие. — Надигна ятагана отново, готов да нанесе нов удар.
— Пощади живота му — рече Спас. — Не сме дошли за него. Забрави ли? Господарите са ни повикали да победим демона. Той може да е страж — и посочи нападателя им, — но не е демон.
— Нима?
Рицарят се изправи бавно, докато брадвата лежеше върху каменния под. Дали това беше знак за примирие?
— Можехте да ме убиете — из залата се разнесе уморен мъжки глас. — Нямаше как да те спра — говореше на мъжа. — Но ти го спря — обърна се към Спас. — У теб има повече чест и достойнство от всеки друг, а аз ценя тези качества. Приближи се, момче. — Думите му бяха благи и Спас го послуша.
Преди мъжът да реагира, рицарят докосна с длан медальона на гърдите на хлапето и спиралата запулсира в алено. Когато отдръпна ръка, алената светлина се смеси със зелената и кристалът заблестя в нов нюанс.
— Това е моят дар, синко — рече рицарят, преди образът му да се разпадне сред рояк от искри. — Успех — долетя миг по-късно ехото му. — Господарят ми ви очаква в кулата си.
От безформените фигури не беше останала и следа.
Мъжът прибра мълчаливо ятагана си. Разкъса ръкава на ранената си ръка, намота го около раната на рамото си и стегна възела. Спас му подаде раницата. Той я взе и сложи на гърба си.
Двамата прекосиха тронната зала и поеха през лабиринта от коридори на замъка.
Скоро достигнаха до спираловидно стълбище, водещо нагоре. Заизкачваха се по него. Рицарят беше споменал, че трябва да отидат в кулата, а друго стълбище, което да водеше нагоре не откриха.
Изкачваха се известно време по стъпалата, когато пътя им препречиха паднали каменни отломки. Стълбището се беше срутило и не можеха да продължат по-нататък.
— Знам какво си мислиш, хлапе — обади се мъжът, когато видя, че Спас се замисли. — Пътят ни свършва дотук. Няма как да продължим. Нито можем да ползваме въже, нито да прескочим или да се качим по стените. Не и отвътре. Може да пробваме отвън с въже с кука.
Момчето не го чу. Размишляваше дали може да нарисува стълба върху стената и да се качат по нея, но се притесняваше, че мастилото нямаше да му стигне за толкова мащабна рисунка.
Все пак трябваше да опита.
— Имам друга идея — рече и извади стъкленицата. — Знаеш ли какво е стълба?
— Това, дето се качваш по него, когато превземаш замъка? — опита се да познае мъжът.
— Точно това — отвърна Спас, отпуши стъкленицата и свали медальона от врата си. — Мисля да нарисувам стълба.
— Хитър си, хлапе — поздрави го мъжът. — Но да знаеш, че не ни остава много време. Трябва да побързаш.
— Не бери грижа за това — рече момчето. Повече го притесняваше дали мастилото щеше да му стигне.
Спас потопи върха на медальона в стъкленицата и започна да чертае контурите на стълбата. Направи десетина стъпала, колкото беше неговата височина. Запълни ги бързо и когато привърши, стълбата се материализира.
Запуши стъкленицата. Изкачи се внимателно няколко стъпала нагоре, стискайки дръжката на медальона в ръка, докато в другата държеше шишенцето.
— Придържай ме да не падна — помоли мъжът и той протегна ръце към него. После отпуши стъкленицата и нарисува следващите стъпала.
Повтори операцията няколко пъти, докато стълбата достигна до мястото, където стълбището продължаваше нагоре. Запуши стъкленицата. Прибра я в джоба и постави медальона на врата си. Изчака мъжът да се качи и двамата продължиха по каменните стъпала.
Когато стигнаха върха на кулата, попаднаха в малка алхимична лаборатория, насред която ги посрещна златен човек с глава във формата на слънце и огнена корона, от която искреше светлина. Той държеше две колби с димяща течност, а по дървените маси бяха наредени други стъкленици и множество странни съставки.
— Добре дошли, странници — приветства ги златният човек без да надига глава, за да ги погледне. — Какво ви води насам? Искате да ви направя малко злато или да ви дам рецепта как да си го направите сами?