Дългият път към дома [bg]

— Рут! — възкликна Оливие.

— Какво? И вие си го мислите. Кой от присъстващите поне веднъж в живота си не е имал желание да го убие? А сме му приятели.

Всички възразиха, но може би една идея по-разпалено, отколкото бе редно. Всеки яростен протест бе подклаждан от спомена колко приятно би било усещането да фраснеш Питър с тиган. Понякога беше толкова високомерен, самодоволен, горделив и в същото време самозабравил се. Но можеше да бъде и лоялен, забавен и щедър. И мил. Ето това правеше отсъствието и мълчанието му така смущаващи.

— Вижте — каза Рут, — напълно нормално е. Самата аз искам да убия по-голямата част от вас през повечето време.

— Искаш да ни убиеш? — зяпна Габри, като почти се задъхваше от тази несправедливост.

— Ти? Нас?

— Мислиш ли, че е жив? — попита Клара, неспособна да зададе въпроса си по другия начин.

Рут я изгледа втренчено и двете затаиха дъх.

— Мисля, че ако аз съм способна да спечеля наградата на генерал-губернатора за поезия, ако ти можеш да станеш световноизвестна художничка, ако тези двамата некадърни идиоти могат да стопанисват успешно бистро, а ти — обърна се към Рен-Марида обичаш този пън — посочи Гамаш, — значи чудесата са възможни.

— Значи смяташ, че ще е чудо? — настоя Клара.

— Смятам, че трябва да спреш да човъркаш, чедо — тихо продума Рут. — Дадох ти най-добрия възможен отговор.

Всички знаеха кой е най-лошият. Както и най-вероятният. Че може би село Трите бора бе изчерпало запаса си от чудеса.

Арман Гамаш сведе поглед към чинията си. Празна. Превъзходната храна бе изчезнала. Не се и съмняваше, че е била много вкусна, но не помнеше да е изял и една хапка.

След десерта — малиново-шоколадов мус — всички се разотидоха по домовете си. Мирна се качи в своята мансарда над книжарницата. Клара се прибра в къщата си. Габри и Оливие провериха дали всичко е наред в кухнята, а после се запътиха към пансиона. Бовоар изпрати Рут и Роза до дома им и се върна в къщата на семейство Гамаш. Заради него бяха оставили включени лампата на верандата и една от лампите във всекидневната. В останалата част на къщата цареше мрак, тишина и покой.

След като се обади на Ани, Жан Ги си легна и в тъмнината потъна в мисли за спасението. На горния етаж Рен-Мари също лежеше будна в мрака и си мислеше как спокойният им живот се разтича като боя.