Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
Вдъхна и долови ароматите на боровата гора и на влажната пръст. Усети хладния и свеж утринен въздух върху лицето си. Чу как някъде в далечината ентусиазирано джафка кученце. Лаят му помогна да се върне. Кученцето го поведе през воя, писъците и тревожните сирени в главата му.
Вкопчи се в звука. В ароматите. Както го бе научила Мирна.
„Тръгни след нещо, каквото и да е — посъветвала го бе тя. — Нещо, което може да те върне в реалността. Да те отдалечи от ръба.“
Така и направи. Дълбоко вдишване. Окосената трева, уханното сено, струпано край пътя. Дълбоко издишване.
Най-накрая, когато сирените почти стихнаха и сърцето му спря да хлопа бясно, му се стори, че чува самата гора. Листата не просто шумоляха, а му шепнеха нещо. Казваха му, че е успял. Че е стигнал у дома. Че е в безопасност.
Гамаш отдръпна ръката си от твърдия ръб на пейката и се плъзна назад, докато не се отпусна на дървото. На думите. Дълбоко вдишване. Дълбоко издишване. Отвори очи и пред него се ширна селото. За пореден път бе спасен. Изненадан от радост.
Но какво щеше да стане, ако си тръгнеше? Ако се върнеше в този свят, за който по-добре от всички знаеше, че не е просто плод на въображението му?
Мирна Ландерс бавно се отдалечи от прозореца. Всяка сутрин виждаше как Арман чете. А после затваря загадъчната книга и се взира в безкрая.
И всяка сутрин бившата психоложка ставаше свидетел как демоните прииждат и се тълпят около него, докато не намерят откъде да влязат. През главата, през мислите му. А оттам достигаха сърцето и впиваха нокти в него. Виждаше как ужасът го обзема. И виждаше как той му се противопоставя.
Всяка сутрин Мирна се събуждаше, правеше си кафе и заставаше до прозореца. Оттегляше се чак когато се увереше, че е успял сам да се пребори.
Клара остави чашата си с кафе, за да не я изпусне. Пъхна последната хапка препечена филийка в устата си, за да не изтърве и нея.
И се втренчи в картината на Питър. Остави ума си да прескача от образ на образ. От мисъл на мисъл. Докато не стигна до същото заключение, което инстинктите й бяха подсказали преди няколко минути.
Невъзможно бе. Сигурно бе залитнала в грешната посока. Свързала бе неща, които не биваше да се събират. Седна отново на столчето и впери поглед в статива.
Дали Питър се бе опитвал да им каже нещо?
Мирна намаза върху английския си мъфин дебел пласт златист портокалов конфитюр. После потопи ножа в сладкото от малини и го добави върху конфитюра. Това беше нейно изобретение. „Конфилини“. Имаше потресаващ вид, но великите кулинарни открития често изглеждаха така в началото.
Докато отхапваше, Мирна си мислеше, че няма никакво значение какво биха казали професионалните готвачи. Най-вкусната храна, която доставяше удоволствие и чувство за домашен уют, изглеждаше така, сякаш някой е изпуснал чинията.
Мирна се усмихна на своя провален „цветен кръг“ и си спомни за Бийн и картините й. На това приличаше нейният английски мъфин. На палитрата, която Бийн използваше, за да създаде своите ярки — и то не в добрия смисъл — произведения.
Как се бе изказала Рут за първите художествени опити на Клара? Кучешка закуска.
— Кучешката закуска. — Мирна вдигна мъфина като за наздравица и отхапа от него.
Но започна да дъвче все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря. Загледа се в далечината.
Мислите й отначало бяха колебливи, но после запрепускаха. Накрая летяха към едно съвсем неочаквано заключение.
Но не беше възможно. Или беше?
Преглътна.
Навярно единственото хубаво нещо в цялото това страдание, помисли си Гамаш и дълбоко вдиша приятния утринен въздух, беше, че накрая се стигаше дотук.
Усмихна се на гледката, която се разкриваше от хълма: каменни, дъсчени и тухлени къщички, подредени в кръгове около затревения селски площад.
А щом дойдеше краят на ада, когато най-сетне успееше да пропъди демоните си, дали щеше да се сбогува и с този рай?
Дали щеше да обича това място по-малко, защото вече нямаше да има толкова остра нужда от него?
Отново погледна към Трите бора — селцето, изгубено в долината — и както винаги усети, че му олеква. Но дали щеше все така да му олеква, ако вече не носеше същото бреме?
Нима щеше до последно да се бои, че ако се раздели със страховете си, ще изгуби и радостта си?