![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Стоун хукна към вратата.
„Шефилд енд Симпсън“ заемаше дванадесетия, четиринадесетия и петнадесетия етажи (нямаше тринадесети) на една представителна стара двадесететажна сграда близо до Уолстрийт. Сградата притежаваше онази простота и елегантност, които липсваха на модерните постройки.
Стоун пристигна малко след осем. Точно преваляше вечерният пиков час. От старите асансьори излязоха неколцина закъснели служители, облечени с пардесюта, понесли куфарчетата си в ръка. Винаги бе харесвал тази стара сграда — навяваше усещането за нещо стабилно, солидно, дълговечно. Асансьорът бе с черешова ламперия, а плафониерата бе прикрепена на стената.
Натисна бутона за четиринадесетия етаж и се облегна на стената, загледан с възхищение в гладката, полирана повърхност на старото съоръжение. Само секунди по-късно асансьорът пристигна и вратите се отвориха. Все още тук-таме светеше. Макар повечето секретарки да си бяха отишли, някои от съдружниците още работеха. Стоун безгласно благодари на боговете, че не е станал адвокат.
После се сети, че по всяка вероятност Сол ще го чака горе, на петнадесетия етаж, където вечер беше почти пусто. Стаите там бяха заети от шкафове за документи, стари книги правна литература и справочници, остаряло оборудване. Половината етаж беше празен. Но имаше също и няколко съвещателни зали. Винаги, когато искаше да се види с него насаме, Ансбах се качваше в една от тези празни зали.
Стоун взе асансьора за един етаж. Осветлението горе беше слабо. Луминесцентните лампи премигваха една след друга. На пръв поглед нямаше никого. Дори и Ансбах не се виждаше. Мина край един прозорец и видя как долу трепкат светлините на Ню Йорк. Двете съвещателни зали бяха по-нататък по коридора, вдясно. И двете врати бяха затворени. Стоун завъртя дръжката, отвори едната и се провикна:
— Сол Ансбах!
И после прошепна съвсем тихичко:
— Сол?
Гледката го смрази от ужас.
Сол Ансбах седеше облегнат в един тапициран стол до голямата маса. Главата му беше килната странно. Стъклата на очилата му бяха отчасти замъглени от вадичките кръв, които се стичаха от една малка, съвсем кръгла дупка на челото му, точно над веждите. Ръцете му бяха полусвити в юмруци, сякаш се бе канел да стане и да изгони натрапника. Преди онзи да го застреля.
Стоун не можеше и гък да каже. Отвори уста, втрещен от ужас. Направи крачка напред, после се върна обратно и тогава чу проскърцването на пода, едва доловимо пропукване на дюшемето под мокета, предизвикано от нечии стъпки.
13
Отстъпи безшумно назад.
И ето пак прошумолиха стъпки в коридора. Несъмнено там имаше някой. Някой се движеше.
Шумът идваше отляво, не беше вътре в стаята.
Кръвта по лицето на Сол Ансбах още бе лепкава, не беше засъхнала. Бяха го убили току-що, най-много преди половин час.
А убиецът беше ей там, отпред.
Стоун бавно извърна глава и съзря силуета на мъж, слабо осветен от премигващата светлина в коридора. Беше на три-четири метра — нисък и набит, облечен с кожено яке с големи ревери. Малки очи, дебел врат. Сресана назад смолисточерна коса. В джоба на якето беше скрито нещо обемисто. Навярно пистолет. Мъжът гледаше право в Стоун. По лицето му бе изписано безучастно спокойствие.
Стоун разбра, че той знае какво е видял.
Сърцето заблъска в гърдите му, почувствува как го изпълва напрежение. Отскочи напред и хукна по коридора.
Мъжът се втурна след него с огромни крачки.
Стоун профуча през фоайето, зави, стрелна се край асансьора, без да вижда каквото и да било друго, освен вратата на стълбището на двадесет метра пред себе си.
Мъжът го настигаше с учудваща лекота, ускоряваше крачка, просто, летеше.
Господи! Господи! Господи! Стоун никога не беше бягал толкова бързо. Моля те, господи, измъкни ме оттук. Плонжира към вратата. Ами ако беше заключена?
Не беше.
Благодаря!
Мъжът с коженото яке бе само на няколко крачки зад него — Стоун се хвърли надолу по стълбите, като за миг едва не загуби равновесие в бесния си бяг. Мъжът беше по петите му, стъпките му ечаха по циментовите стъпала. Стоун сякаш го усещаше зад себе си, усещаше движението на въздуха.