Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Гърмежът беше страхотен. Куршумът се сплеска в затварящите се врати на асансьора, а мъжът пъхна свободната си ръка между тях. Затваряха се агонизиращо бавно. Силните му протегнати пръсти се опитваха да напипат механизма за автоматична блокировка.

Но такъв нямаше. Старият асансьор нямаше обезопасяващ механизъм и вратите му се затваряха неумолимо. Мъжът изкрещя от болка и изтегли ръката си. Асансьорът потегли. Чак сега Стоун можа да си поеме дълбоко дъх.

Избяга.

Преследвачът му щеше да изостане. С асансьора той щеше да се озове долу по-бързо. А и този асансьор бе единственият в сградата. Гледаше с нетърпение как една след друга святкат лампичките на етажите. Все по-бързо и по-бързо вървеше надолу към изхода и свободата.

Изведнъж асансьорът спря.

„Моля те, господи, недей!“ — извика в себе си Стоун. Асансьорът беше между етажите. Явно някак си бе изключен.

Попаднал бе в капан.

— По дяволите! — изруга Стоун на глас и огледа лъскавата ламперия. — Тъй, гаден номер.

Гласът му потрепваше от страх. Беше затворен в асансьорната клетка. Започна бясно да натиска един след друг бутоните на всички етажи. Нищо. Асансьорът не помръдваше. Пъхна ръце в миниатюрния процеп между вратите. Поддадоха, успяваше да ги раздалечи. Зад тях съзря сивкавия бетон. Явно бе точно между етажите. А и вратите не искаха да се отворят повече от четири-пет сантиметра.

Попаднал бе в капан.

Изведнъж осъзна какво ще се случи. Естествено. Някъде из сградата се намира бутон, с който асансьорът може да се извика директно на първия или на последния етаж. Дори и стари асансьори като този имат такова приспособление, с което да се движат от първия етаж до последния и обратно, без да спират.

Беше пленник.

Защо се бави толкова? Хайде, направи го, хайде де. Хайде, свършвай с тази работа. Свършвай. Господи, това е краят. Разбира се, че убиецът на Сол Ансбах няма да се поколебае да убие и свидетеля.

Огледа кабината. Усещаше как кръвта бучи в ушите му. Подобно шумът на океана в раковина. Звукът на страха. Беше запечатан в тази лъскава дървена кутия като в елегантен, облицован с ламперия електрически ковчег… с люк на тавана. Ето го там. Естествено, на всички асансьори имаше такива люкове, имаше ги задължително. На боядисания в бяло метален таван имаше правоъгълен капак, закрепен с крилчатка. Протегна ръце колкото можа по-нагоре, но таванът се оказа прекалено висок. Не го стигаше.

Мисли! Ако се катериш по някоя скала, трябва да се справяш с наличното. А тук какво има? Дървена ламперия — на нея можеше да се закрепи. Още — о, слава богу! — месинговата конзола на лампата. Увисна на нея. Издържа го. Повдигна се с всичка сила на мускули. Задържа се за рамката на люка и с лявата ръка развъртя първо едната, после и другата крилчатка. След това рязко блъсна капака. Металът изскърца, ръждата, трупана през всичките тези години, също поддаде и накрая люкът се отвори.