Чернооката блондинка [bg]

Бърни стоеше близо до някакъв тип с бяла престилка — или санитар, или от хората на патолога. В краката им имаше нещо с формата на тяло, покрито с одеяло. Бях запалил цигара, но сега я пуснах на земята и я настъпих. След няколко крачки се върнах, за да се уверя, че е угаснала. Едно е да подпалиш Западен Холивуд, както ме беше предупредил, че може да направя, старецът от улицата на Нико Питърсън, но Енсино беше друга работа. Пожар в Енсино щеше да отвори огромна дупка в капитала на половината застрахователни компании в Лос Анджелис и отвъд. Къщата на Тери Ленъкс — или по-точно къщата на съпругата му — струваше сто хиляди и повече. Притесненията ми бяха напразни обаче — почвата беше подгизнала след скорошния дъжд и всичко миришеше на влага и на смола.

Недалеч от Бърни стояха трима-четирима полицаи с униформи и няколко цивилни с шапки, които плъзгаха лъчите на фенерчетата си по земята. На светлината проблясваха борови иглички. Останах с впечатлението, че на никого не му се залавя с издирването. Двама мексиканци с кола най-вероятно отдавна вече бяха прекосили границата и надали имаше улики, които да ни отведат до тях.

— Защо се забави толкова? — попита Бърни.

— Няколко пъти спирах да се любувам на околността и да се отдам на поетични въжделения.

— Как пък не. Хайде де… Какви ги вършиш, откакто бях у вас?

— Наваксах си с бродерията — отговорих. Поглед­нах към покритото с одеяло тяло на земята. — Това тя ли е?

— Според шофьорската ѝ книжка. Няма да я разпознаят лесно. — Той отметна едното ъгълче на одеялото с върха на една от тромавите си обувки. — Съгласен ли си?

Да, мексиканците наистина си бяха поиграли с нея. Имаше много повече лице в сравнение с последния път, когато я видях — беше се издуло като тиква и бе синкаво-черно. Чертите ѝ също не си бяха на мястото. Освен това на гърлото ѝ, точно под брадичката, беше изрязано нещо като голяма втора уста. Сигурно бе дело на Лопес с неговата ножка. За секунда отново си представих Лин, застанала до мивката в къщата на Питърсън с формичката за лед в ръце, извърната, за да ми обясни къде да потърся бутилките „Канада Драй“.

— Кой я е намерил? — попитах.

— Две хлапета с кола, които си търсели място да се натискат здравата.

— Как е умряла?

Бърни произведе нещо като смях.

— Погледни я — как според теб?

Мъжът с бялата престилка се зае да обяснява:

— Има дълбока и непрекъсната напречна рана на шията, прорязваща и вените, и артериите. Невъзможно е било да оцелее.

Вторачих се в него. Беше възрастен човек, беше виждал какво ли не и изглеждаше изморен като мен.

— Извинявай — нехайно подметна Бърни, — това е доктор… как ви беше името?

— Торънс.

— Това е доктор Торънс. Докторе, запознайте се с Филип Марлоу, частен детектив. — Извърна се към мен. — Иска да каже, че са ѝ прерязали гърлото. Бих казал, че е било избавление, предвид кога се е случило. — Хвана ме под ръка, обърна ме и двамата се поотдалечихме. — Кажи ми истината, Марлоу. Тази жена означаваше ли нещо за теб? — попита ме тихо.