Чернооката блондинка [bg]

Въздъхнах. Когато такъв тип те спре на път за кантората ти и те осведоми, че шефът му желае да побеседва с теб, веднага надушваш неприятности.

— А кой е шефът ти? — попитах.

— Просто се качи в колата, става ли? — Разтвори леко дясната предница на сакото си, за да ми покаже нещо черно и лъскаво там, затъкнато плътно в черен раменен кобур.

Запътих се към колата. Беше бентли, с десен волан. Явно внесено от Англия. Хлапето с убедителния довод под мишница отвори задната врата и се отдръпна, за да ме пропусне да се кача. Когато се приведох, за секунда си помислих, че той ще сложи длан върху темето ми, както правят полицаите по филмите, обаче нещо в погледа ми му подсказа да не прекалява. Затвори вратата зад мен. Тя се затръшна с плътен и тежък звук като вратата на банков трезор. След което младият тип отново зае позиция до стената.

Огледах колата. Много хром и полиран орех. От бледокремавата тапицерия се носеше мирис на нова кожа, особено силен в скъпите английски автомобили. Отпред на волана седеше едър чернокож мъж с шофьорска фуражка. Когато се качих, той не помръдна, а продължи да гледа право напред през стъклото, макар за секунда да улових погледа му в огледалото за обратно виждане. Не беше дружелюбен поглед.

Обърнах се към човека до себе си.

— Е, за какво искате да говорим?

Той се усмихна. Сърдечна и широка усмивка, усмивката на щастлив и преуспял човек.

— Знаете ли кой съм? — попита вежливо той.

— Да, знам кой сте. Лу Хендрикс.

— Добре! — Усмивката му се разтегли още. — Намирам запознанствата за много досадни. — Имаше звучен фалшив британски акцент. — Огромна загуба на ценно време.

— Ама разбира се, адска досада за заети хора като нас.

Явно не се подразни от присмеха ми.

— Да — нехайно подметна той, — явно наистина вие сте Марлоу. Чувал съм за голямата ви уста.

Беше едър мъж, толкова едър, че сякаш запълваше цялата задна седалка на тази свръхголяма кола. Главата му имаше формата на кутия за обувки, положена върху три-четири гънки тлъстина на мястото, където някога е била брадичката му, а кичур гъста коса, боядисана в цвета на намазано с масло тиково дърво, беше зализан напреки на черепа му. Очите му бяха мънички и блестяха весело. Беше облечен с двуреден костюм, ушит от много метри коприна с цвят на лавандула, и с бухнала пурпурна вратовръзка с перлена игла. За гангстер наистина се издокарваше. Изобщо нямаше да се учудя, ако сведа поглед и установя, че е с гети. Прелестния Лу, така му викаха зад гърба. Притежаваше казино в пустинята. Беше една от големите клечки във Вегас заедно с Ранди Стар и още няколко костеливи ореха от комарджийски рекет. Говореше се, че върти още много други неща освен „Парамаунт Палас“: проститутки, наркотици, такива работи. Биваше си го нашия Лу.

— Получих достоверна информация, че издирвате човек, за когото самият аз съм заинтересуван да получа сведения.

— Така ли? И кой е той?

— Мъж на име Питърсън. Нико Питърсън. Името ви звучи доста познато като камбанен звън, нали?