![Чернооката блондинка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/9/6/chernookata-blondinka-bg-download.jpg)
Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
— Виж, нещо се случи днес — казах.
Тя отново се извърна към мен, внезапно разтревожена и бдителна.
— Така ли? Какво?
Разказах ѝ, че съм ходил в къщата на Питърсън, че Лин е дошла, докато съм претърсвал, че после са пристигнали мексиканците, и всичко останало. Карах кратко и по същество. Докато говорех, тя не откъсваше поглед от устата ми, все едно четеше по устните.
Щом приключих, не помръдна, само бавно примигна.
— Но защо? — попита безжизнено. — Защо не ми каза всичко това по-рано?
— Случваха се други неща.
— Боже! — Замълча, клатейки глава. — Не те разбирам. През цялата вечер, докато… — махна тя безпомощно с ръка — … спалнята, всичко това… как си могъл да не ми кажеш… да го скриеш от мен?
— Нищо не съм крил — отвърнах. — Това, което се случи помежду ни, ми се стори по-важно.
Тя отново поклати глава ядосано и недоумяващо.
— Кои бяха тези мексиканци? — попита.
— Търсеха Нико. Останах с впечатлението, че у него има нещо тяхно — пари, допускам. Знаеш ли нещо по въпроса?
Тя отново махна с ръка, този път нетърпеливо и пренебрежително.
— Не, разбира се. — Отново плъзна отчаян поглед из стаята, после погледна мен. — Това ли се случи на лицето ти? Мексиканците ли ти го причиниха?
Кимнах. Тя се замисли, мъчеше се да навърже нещата, да ги проумее.
— И сега Лин е при тях. Ще я наранят ли?
— Доста страховита двойка са — отговорих.
Тя закри устата си с ръка.
— Боже! — повтори с едва чут шепот. Идваше ѝ прекалено, не можеше да го възприеме. — А полицията дойде ли?
— Да. Един познат от шерифството. Тъкмо си тръгваше, когато ти пристигна.
— Бил е тук? Каза ли му за мен?
— Не, разбира се. Той няма представа коя си и за кого работя аз. И никога няма да узнае, освен ако не ме призове пред голямото съдебно жури, а той няма да го стори.
Тя отново примигна още по-бавно отпреди.
— Страх ме е — промърмори. Ала в гласа ѝ освен страх долавях и някакво озадачение, озадачението на човек, който не може да проумее как се е забъркал в такава каша.
— Няма причина да се страхуваш — успокоих я. Опитах да докосна ръката ѝ, но тя бързо я отдръпна, като че ли пръстите ми щяха да изцапат ръкава ѝ.
— Вече трябва да тръгвам — каза студено и се извърна.
Поех подире ѝ по стъпалата от секвоя. Леденият повей, който се носеше от нея, като нищо можеше да образува ледени висулки по веждите ми. Клеър се качи в колата, затръшна силно вратата и запали двигателя. Отпраши насред облак от изгорели газове, които влязоха в устата ми и опариха ноздрите ми. Качих се по стълбите и за пореден път се прокашлях. Браво на теб, Фил, казах си отвратено, браво на теб.
Оставаха ми още няколко стъпала, когато телефонът звънна. Който и да беше толкова късно, надали се обаждаше с радостна вест. Добрах се до телефона точно когато престана да звъни. Изругах.
Много ругая, когато съм сам вкъщи. Това придава някак по-човешки облик на къщата, не знам защо.
Допих питието си, отнесох чашата в кухнята заедно с чашата на Клеър, измих ги и ги обърнах върху цедилника да съхнат. Бях изморен. Лицето ме болеше, а барабаните отново думкаха в тила ми.
Още се хвалех горчиво за чудната работа, която бях свършил с Клеър тази нощ, когато телефонът отново звънна. Беше Бърни Олс. Някак знаех, че ще е Бърни.
— Къде си, по дяволите? — изръмжа той. — Реших, че си мъртъв.
— Излязох за малко да се полюбувам на звездите.
— Много романтично. — Замълча. — Намерихме жената.
— Лин Питърсън?
— Не. Лана Търнър.
— Разкажи ми.
— Ела тук и виж сам. Водохранилище Енсино. Ела по Енсино Авеню и завий надясно, като видиш табела „Влизането забранено“. И си донеси ароматни соли — грозна картинка е.
15
Шофирах с отворен прозорец. Хладният нощен въздух милваше подутата ми буза, но не беше толкова нежен, колкото пръстите на Клеър Кавендиш по-рано, преди да съсипя всичко и тя да си тръгне в мрака гневна и уплашена. Не можех да избия от главата си мисълта за нея. И толкова по-добре, защото така не ми се налагаше да мисля за сестрата на Нико Питърсън и за онова, което най-вероятно я очакваше във водохранилището. Освен това не изгарях от желание да разсъждавам над сериозната грешка, която бях допуснал, като бях ядосал двамата мексиканци. Ако не го бях сторил, ако бях запазил хладнокръвие и бях намерил начин да ги залъжа, може би щях да им попреча да отвлекат жената. Малко вероятно, но не невъзможно. Щях обаче да се терзая по този въпрос друг път, не сега.