Тебеширения човек [bg]

Хопо сви юмрук, но не мисля, че и сега би нападнал Мики, ако последният не се бе пресегнал и не бе избил кутията от другата му ръка. Тя падна върху бетона на площадката и се отвори, пръскайки малко сиво облаче пепел.

Мики взе да я тъпче с крак:

− Мръсен, мъртъв, вонящ помияр.

Тогава Хопо се нахвърли със странен, задавен вик. Двамата паднаха на земята и няколко секунди не се виждаше нищо освен размахани юмруци и боричкащи се тела сред прахта, която някога бе представлявала Мърфи.

Дебелия Гав се завтече да ги разтървава. Ники и аз го последвахме. Гав улови Мики, а аз се опитах да хвана Хопо, но той тръсна рамене и се отскубна.

− Какво ти става, по дяволите? — викна на Мики.

− Какво ли? — Онзи огледа всички ни и избърса течащата от носа си кръв. — Брат ми умря, ето какво. Или забравихте?

− Не — намесих се аз. — Не сме забравили. Просто искаме да бъдем отново приятели.

− Да бе, приятели. — Той се ухили злобно на Хопо. — Знаеш ли кой видя сметката на глупавото ти куче? Аз бях. За да разбереш какво значи да изгубиш някой, когото обичаш. Може би всички трябва да разберете.

Хопо изпищя. Метна се отново напред и замахна с всички сили.

Не знам какво стана след това. Или Мики се е мръднал встрани, или Ники се е опитала да застане помежду им. Както и да е, помня, че тя изведнъж се олюля и падна на земята, сграбчила лицето си. В суматохата летящият юмрук на Хопо я бе улучил право в окото.

− Кретен — викна тя. — Смотан, шибан кретен!

Не бях сигурен кого има предвид — Хопо или Мики, нито пък вече имаше особено значение.

Гневното изражение на Хопо се замени с ужас.

− Съжалявам. Съжалявам.

Дебелия Гав и аз се спуснахме да й помагаме.

− Добре съм — отблъсна ни тя с леко разтреперан глас.

Но не беше. Окото й вече се превръщаше в голям морав оток. Аз също изпитах гняв. По-силен, отколкото бях изпитвал някога. Всичко се бе случило по вина на Мики. Макар и да не бях побойник, точно тогава ми се искаше да му смачкам физиономията точно толкова, колкото и на Хопо. Но така и нямах тази възможност.

Докато изправим Ники на крака, а Дебелия Гав я инструктира да тича вкъщи и да наложи удареното място с лед, Мики беше изчезнал.

Както се оказа, той лъжеше. Според ветеринаря кучето бе отровено поне двайсет и четири часа преди погребението, ако не и повече. Мики не беше убил Мърфи.

Но това нямаше значение. Той повече не излезе с нашата компания. Никой от нас не го искаше. Присъствието му се бе превърнало в отрова само по себе си и заразяваше всичко, до което се докосне.

Ники също се изгуби за няколко дни. Ние предположихме, че баща й не я пуска на училище заради окото. Че след като синината поизбледнее, тя ще се появи отново. Но и тук грешахме.