Катерина де Медичи [bg]

Препоръча ми едно нелепо приспособление – нестабилно столче, от което всеки би се строполил, ако конят не се движи съвсем бавно. Не пожелах да го използвам.

Участвах в безброй обществени прояви. Преди присъствието ми узаконяваше управлението на Алесандро, сега го облъхваше с царственост. Държах го под ръка като лъскава политическа дрънкулка и го придружавах при посрещането на годеницата му – Маргарита Австрийка. Целунах я сърдечно по бузата за добре дошла във Флоренция.

Трескавите дни ме изтощаваха и нямах сили да мисля. Лятото дойде твърде бързо, макар да получих заслужен отдих, понеже отложиха сватбата – церемонията щеше да се състои през октомври вместо през юни и то в Марсилия вместо в Ница.

Първи септември обаче настъпи неумолимо и аз напуснах Флоренция в пищна каляска, придружена от пъстър керван благородници, прислужници и коняри, плюс дузина каруци, натоварени с вещите ми и подаръците за новото ми семейство. Развълнувана, отначало дори не ми хрумна, че е възможно никога да не се върна в родния град. Едва когато стигнахме до източната порта, гърлото ми се сви и се обърнах паникьосана да погледна бавно смаляващия се оранжев купол на голямата катедрала и лъкатушната сиво-зелена Арно.

Леля Клариса я нямаше, Иполито бе неверен, а Сандро – коварен. И двамата нямаше да ми липсват. Ала докато Флоренция чезнеше зад гърба ми, аз плачех за Пиеро и за Лоренцо, момчето с мъдри очи, високо на стената на параклиса в Палацо Медичи.

Пътувахме до брега по суша, а оттам – по море до Вилафранка да чакаме Негово Светейшество, който щеше да проведе лично религиозната церемония.

Климент бе решил да превърне сватбата ми с Анри, херцога на Орлеан, в невиждан, разточителен спектакъл. Когато папската флотилия пристигна, аз се качих на кораба на Негово Светейшество, тапициран изцяло в златоткан брокат. Плавахме два дни до Марсилия и щом хвърлихме котва, ни приветстваха с триста оръдия, радостен звън на камбани и звучни тромпети.

Слънчевата Марсилия ухаеше на море под ясното синьо небе. Прекосихме улиците между шпалир от французи, надаващи възторжени възгласи, и стигнахме Плас Ньов. В единия му край се издигаше величественият кралски дворец, а срещу него – временна дървена резиденция за папата. Свързваше ги обширна дървена галерия, опасваща целия площад. Там щяха да се провеждат пиршествата и приемите.

Влязох в Марсилия, яхнала дорест кон с покривало от златен брокат. Предложиха ми странния трон, използван от французойките, но аз предпочетох своето странично седло. Дори да се изненадаха, че жена язди така, хората прикриха добре чувствата си.

На Плас Ньов слязох от коня и ме поведоха бързо към залата за приеми. Триста души – най-видните мъже и най-блестящите жени от френския кралски двор – се бяха събрали там. Бяха дошли да ме преценят, сякаш съм скъпоценен камък – един от многото, красящи короната на Негово Величество.