Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
Докато се приближаваше към мястото, където трябваше да се намират странниците, положението се влоши. Звуците на битката се носеха в далечината и на хоризонта се появяваха плашещи алени и тъмнозелени блясъци. Войниците наоколо бяха по-изморени и притеснени. Тук явно се намираха онези, които най-скоро са били на фронтовата линия и са отблъсквали демоните. Белезите и ужасните рани, които виждаше Малфурион, показваха ясно, че яростта на Пламтящия легион не е намаляла.
— Какво правиш тук? — извика му един офицер, по чиято някога безукорна броня се стичаха кръв и мръсотия. Очите му сълзяха. — Всички цивилни трябва да са на чело на похода! Махай се!
Преди друидът да успее да обясни, някой иззад гърба му каза:
— От него се очаква да бъде тук, капитане. Това би трябвало да е очевидно дори само след един поглед към лицето му!
— Илидан? — Малфурион погледна през рамо и видя, че брат му се приближава на практика недокоснат от сражението. На лицето му бе изписана първата усмивка, която младежът виждаше от много време насам; извеждаше толкова не на място в тази ситуация, че Малфурион се изплаши да не би близнакът му да е полудял.
— Мислех, че сме те изгубили — каза магьосникът и потупа силно брат си по рамото. Без да забележи как Малфурион се изгърбва, Илидан се извърна към офицера: — Някакви други въпроси?
— Не, господарю Илидан!
Войникът бързо отдаде чест и продължи напред.
— Какво стана с теб, братко? — запита облеченият в черно близнак. — Някой каза, че са те видели повален, а пантерата ти била разкъсана на парчета…
— Спасиха ме… Тиранде ме избави.
Малфурион съжали в мига, в който произнесе името й.
Усмивката остана, но доброто настроение зад нея се стопи.
— Така ли е направила? Радвам се, че е била толкова близо до теб.
— Илидан…
— Добре е, че и ти си тук сега — продължи брат му, отрязвайки всякакво по-нататъшно обсъждане на жрицата. — Старият магьосник се опитваше да организира нещо и явно смята, че ти си важен.
— Крас? Къде е той?
Усмивката на магьосника стана почти злокобна.
— А, всъщност точно накъдето и ти си се запътил, братко. Горе, на самата линия на битката…
Зави вятър. Нощните елфи, избрани да защитават отстъпващата армия, бяха атакувани от ужасяваща жега. От време на време някъде из редиците прозвучаваше писък, веднага последван от триумфален рев от страна на някой демон.
— Къде е Илидан? — запита Крас. Дори неговото огромно търпение се изчерпваше. — Лунната стража не иска да прави без него нищо, освен да се пазят от нападения!
— Каза, че идва — намеси се Ронин. — Трябвало първо да говори с Рейвънкрест.
— Ще получи достатъчно слава, ако успеем и никой няма да го обвини, ако се провалим, най-малкото защото всички вече ще сме мъртви…
Ронин не можеше да спори с бившия си ментор. Нямаше нищо, което Илидан да желае повече от това да зарадва новия си покровител. Братът на Малфурион беше пълна противоположност на друида — амбициозен, див и незаинтересован от риска за останалите. Двамата магьосници вече бяха открили, че трима от лунните стражи, на които донякъде се надяваха да могат да разчитат, вече не са на разположение. Не демоните ги бяха убили. Просто изтощението от това да подхранват силите на Илидан чрез своите, ги бе осакатило трайно.
Но въпреки безразсъдния начин, по който използваше другите нощни елфи, те явно се бяха обвързали с него. По отношение на правенето на магии с реална стойност, Илидан можеше да стори това, което те не можеха. Освен това той разполагаше с политическата поддръжка на лорд Рейвънкрест, а за нощните елфи статутът беше от първостепенно значение, дори пред лицето на пълното унищожение.
Ронин внезапно подскочи.
— Пази се!
Над линията се спусна нещо, подобно на плаваща гъба, направена от мъгла. Преди заклинателите да успеят да реагират, ръбът й се докосна до мястото, където стояха войниците.
Няколко бойци изкрещяха, а по лицата им се появиха дузини гнойни образувания. Те се спукаха едно след друго, пораснаха наново и пак се пръснаха, разпростирайки се по всички незащитени части от тялото на жертвите.
— Джекар ирин! — изсъска Крас и посочи към облака.
Ярка синя светлина разяде гнусната гъба с огромна скорост и обречените допреди миг войници бяха спасени. За съжаление, на вече засегнатите нямаше как да се помогне. Те падаха един след друг, а обезобразената им плът приличаше на поле с изригващи вулкани.