Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Аз пък обичам хазарта. Ако хвърля дюшеш, печеля срещу безносата с черния плащ. При всички останали положения печели тя.
Ето, това е игра!
Но диспечерът не се обажда и целият свят дяволски мълчи. Може би хората са останали без глави, може би в главите им няма вече грешка? Тогава за какво съм аз? Или трябва да изуча нов занаят, или да замина за страна, където по нервите на обикновените хора маршируват с | генералски ботуши разни хунти, както например е в Латинска Америка. Там имат нужда от опитни играчи. Сядай, безноса, на масата! Хвърлям дюшеш за душата на окаяния «венсеремос», контузен тежко в главата от генералски снаряд. Ако спечеля, ще навра свинска опашка в задника ти, ако загубя — ще метна бутилка със запалителна смес в прозореца на генерала людоед. Или ще сграбча секирата като моя едноименник Лукан от животоописанието и ще сека, ще сека униформени с еполети, докато земята наоколо ми заприлича на червен генералски мундир.
Погледнах часовника си, нямаше още седем часа, но беше започнало да притъмнява, идеше дъжд. Във въздуха се носеше ручене на далечни гръмотевици, излезлият ветрец навя в стаята ми прохлада и миризма на мокра зеленина. Стана и в главата ми по—ясно, изчезнаха червените генералски мундири, стопи се и раздразнението ми от обидното мълчание на телефона. Да вървят по дявола приятелите! Толкова е било истинско приятелството им! Щом като Ана, жена ми, можа да си замине, без да ме дочака, какво исках от другите...
Седях па леглото, слушах тътнежа на гръмотевиците и мислите ми отново се завъртяха около Ана. Щом друг мъж беше влязъл в живота й, е, добре, да спи с този идиот, като и харесва, да се омъжи за него, ако глупакът се върже. Но защо да захвърля като изхабена носна кърпа 15—годишното си приятелство с мен? Освен ако това приятелство е било за нея просто стъклария, шарени мъниста, каквито продават по сергиите.
На дявола само беше ясно как стояха нещата с нейните чувства, но аз знам с положителност, че истинското приятелство не може никога да се превърне на чупливо стъкло. «Ще й пиша да не се притеснява от брачните ни връзки! — реших. — Ще й напомня, че онази вечер тя ги унищожи de facto и че нямам нищо против да свърши тази работа de jure, ако пожелае!»
Изобщо нещата трябваше да се сложат в ред. Тя не биваше да си мисли, че съм се трогнал кой знае колко от историята й, та съм се чак поболял. Нито пък ония мекотели в болницата бива да си въобразяват, че са ме настъпили по опашката. Да вървят по дяволите! Въпреки «здравия разум» аз им извъртях една такава операцийка, че да не смеят да ме погледнат в очите една година поне! За инфаркта, който погуби човека, аз имам толкова вина, колкото има вина султанът на Занзибар. Тъй че да не ме мислят там за оклюмнал или толкова съкрушен, та ме е заболяло чак сърцето!
Изправих се да ида до телефона. Имаше един доктор Пенчев, кардиолог, син на татков приятел, беше дохождал някога у нас. Него се наканих да извикам.
И както се надигнах, в ушите ми писнаха пищялките на ето локомотива, кръвта се дръпна от главата ми и све—тът изчезна. Понесох се по стръмни спирали нанякъде и единственото усещане, което изпитах, беше прегръдката на някаква невъобразима лекота. Железни вериги бяха се изведнъж изхлузили от краката ми и аз летях като перушинка и потъвах, потъвах и летях...
Над мен се беше надвесила Юла. Котешките й зеленикави очи тоя път не святкаха лукаво. Кучката беше изгасила искриците им и те едва се забелязваха като далечни, почти невидими звезди. Погледът й беше разтревожен и замислен, ласкаво—тъжен, лъстивата кокотка беше се превърнала на каеща се Магдалена. Както друг път, очите ми, без да искат, зашариха по деколтето й, но останаха измамени, едно лъскаво копче го държеше затворено.
— Откога започна да спущаш кепенци над стоката си? — опитах да се пошегувам, но не бях сигурен дали изрекох тия думи на глас.
Тя не ми отговори, изглежда, че не ги бях изрекъл на глас, а може би се правеше, че не ме е чула. Нали ми беше сърдита заради оня шамар.
— Знаеш ли какъв човек си отиде заради твоите любовчийства! — й рекох. Или си помислих, че й рекох нещо подобно.
Тя продължаваше да ме гледа със замислени очи и да си въобразява кой знае какво, моите приказки очевидно не стигаха до съзнанието й. Аз се огорчих, но си казах: «Какво ли пък съзнание има тя!»
В тоя миг пристъп на шемет ме завъртя и аз се почувствувах като в лодка, люшкана насам и натам от мъртво вълнение. После шеметът изведнъж секна и една завеса като да се разтвори отпреде ми, сякаш излизах от мъгла. Вместо слънце над главата ми меко светеше глобусът на електрическата лампа. На леглото ми седеше Юла и когато очите ни се срещнаха, една боязлива сянка премина през лицето й и бузите й почервеняха. Тя беше облечена в бяла блузка, акуратно закопчана до гушата с брошка от изкуствен седеф.