Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

Накара ме да погледна и да се уверя, че няма никого отвън, и се отправихме към асансьора. Той дойде, но вътре имаше възрастна жена на път за долу. Той застана встрани, за да не може да бъде видян. Нали все още беше с маска.

Качихме се, когато следващия път асансьорът дойде празен, и той натисна бутона за партера, а аз му казах, че си искам телефона. За секунда ми мина през главата, че ще ме удари като в доброто старо време, но той просто ми го даде и каза: „Нямаше да те убия. Просто трябваше да те сплаша“.

— Сигурен съм, че е казал истината.

— Асансьорът спря и той ми казва „Извинявай“, а аз — „Да ти го начукам“, защото… още бях ядосана, а той уби котката наистина, а това беше много тролско… Вратата се отвори и фоайето беше пред нас, но бе тъмно и не можех да видя много — някой беше изключил осветлението. Там имаше четирима мъже, очакваха ни.

— Разпозна ли някого от тях? — попита Бетингър, докато разтриваше дясната си ръка, за да прогони спазъма.

— Не, защото носеха качулки и шалове на лицата като старомодни бандити. Приличаха на бели или латиноси. — Кими сбръчка лице. — А може би и двете… Единият показа дълъг нож на афроамериканеца и му каза: „Ключът е в запалването, а другарчето ти е в багажника. Закарай го в болницата“. Тогава афроамериканецът взе торбата за боклук от мене и излезе от сградата. Трима тръгнаха след него с ръце в джобовете, а мъжът с ножа остана с мен. Попитах го дали е със Себастиан, и той възкликна: „Кой?“, а аз му казах: „Себастиан Рамирес“, а той отново: „Кой е той?“. Правеше се на тъп, защото всички във Виктъри знаят това име. Обаче разбрах, че няма да каже нищо инкриминиращо, или как беше там. Тогава той каза да тръгвам с него, но аз казах: „Не“. Взе да ми обяснява: „Не трябва да оставаш тук“ — обаче аз му казах: „Ще остана“. Вече не се страхувах от афроамериканеца, а и ми беше писнало всякакви мъже да ми казват какво да правя. Нали така?… Тогава отвори пощенската ни кутия (сигурно Мелиса му беше дала ключа) и сложи вътре оръжието и малко патрони.

Кими кимна към големия пистолет, който лежеше на дивана.

— Попита ме знам ли как да го използвам, а аз му отговорих: „Теоретично“. Той пак попита дали някога съм стреляла и аз му казах, че мога да се науча, а той попита отново: „Как?“. „Ще гледам някое видео в ютюб.“ Тогава ми кимна. „Добре, виж в интернет.“ И си тръгна.

И така донесох оръжието тук, заключих, пийнах малко уиски и гледах няколко записа за боравене с оръжие.

— Радвам се, че си добре. Мнозина нямаше да оцелеят в подобно преживяване.

— Беше гадно. Искаш ли бира?

— Не, благодаря.

— Аз ще пийна една.