Мъртви в Далас
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви в Далас». Краткое содержание книги:
Суки има голямо желание да помогне за разкриване убиеца на Лафайет, но Ерик моли нея и Бил да заминат за Далас, за да намерят безследно изчезнал вампир. Младата жена е задължена на Ерик и приема да участва в начинанието. Само че при едно условие: нито едно човешко същество да не пострада. Но по-лесно е да се даде обещание, отколкото да се изпълни. Особено когато наоколо има вампири, жадни за истинска кръв.
— Не се и съмнявам. Но това ще бъде краят на тяхната организация, повярвай ми. Повтарям, ако наистина искаш да кажеш последно „Сбогом“ на света, за да получиш опрощение на греховете си, излез от църквата още сега и застани на моравата отвън. Господ ще те види, обещавам ти. Други свидетели не ти трябват.
Бореше се със себе си, горкичкият. И то упорито.
— Подготвили са бяла мантия за мен. Специално за церемонията — каза той. (Но булчинската рокля е купена, дъще, а църквата — запазена.)
— Много важно! Щом стигнахме до обсъждане на дрехи, значи желанието ти не е достатъчно силно. Обзалагам се, че ще се откажеш в последния момент.
Този път се олях. Веднага съжалих за думите си.
— Ще видиш! — твърдо каза той.
— Изобщо не искам да гледам, ако ще съм завързана за Фарел. Нямам грехове за изкупване и не искам да умирам.
— Кога за последно си ходила на църква? — Предизвикваше ме, гадината.
— Миналата седмица. Взех и причастие, ако искаш да знаеш. — За пръв път през живота си изпитвах истинска радост, че съм отишла на църква. Не бих си позволила да излъжа за подобно нещо.
— Хм… — Годфри изглеждаше смаян.
— Виждаш ли? — Чувствах, че го лишавам от цялото му измъчено величие, но, дявол да го вземе, не ми се умираше на клада. Имах отчаяна нужда от Бил, исках го толкова силно, че се надявах желанието ми да помете капака на ковчега му и да го измъкне оттам. Ех, ако имаше някакъв начин да му изпращам мислите си…
— Хайде — каза Годфри и протегна ръка.
Не исках да му давам възможност да размисли, затова поех ръката му, прекрачих трупа на Гейб и излязох в коридора.
В килията на Фарел цареше зловеща тишина, но честно казано, тръпки ме побиха при мисълта да извикам, за да разбера какво става при тях. Реших, че ако успея да избягам, бих могла да спася и двамата.
Годфри подуши кървавите ми рани и по лицето му се изписа копнеж. Познавах това изражение. Но в него нямаше и следа от похот. Тялото ми изобщо не го вълнуваше. Връзката между кръвта и секса е много силна за всички вампири, затова се почувствах щастливка, че не изглеждам като шестнайсетгодишно девойче. Наведох лицето си към него от чиста любезност. След дълго колебание той облиза струйката кръв от сцепената ми скула. Затвори очи за миг, наслаждавайки се на вкуса й; после се обърна и ме поведе нагоре по стръмното стълбище.
Годфри въведе кода за отваряне на вратата и тя веднага се отвори.
— Живях тук, в дъното на коридора — обясни той с тих като дихание глас.
В коридора нямаше жива душа, но всеки момент някой можеше да излезе от кабинета си. Годфри изобщо не изглеждаше разтревожен от това, но аз се страхувах, защото ставаше въпрос за моята свобода. Не се чуваха никакви гласове; очевидно служителите от Братството се подготвяха за сбирката, а гостите все още ги нямаше. Единственият източник на светлина бяха прозорците на стаите, чиито врати зееха отворени. Предположих, че вече е достатъчно сумрачно за Годфри, защото спасителят ми дори не се намръщи. Изпод вратата на директорския кабинет се процеждаше ярка изкуствена светлина.
Опитвахме се да вървим бързо, но левият ми крак усилено се съпротивляваше. Не бях сигурна накъде точно ме водеше Годфри, но се надявах да е към двойната врата в другия край на храма. Не знаех какво да правя, ако успеех да изляза, но навън със сигурност щях да се чувствам по-добре, отколкото вътре. Точно когато приближихме предпоследната стая от лявата страна на коридора — онази, до която видях дребната жена с испански черти, — вратата към кабинета на Стив се отвори. Застинахме неподвижно. Усещах ръката на Годфри като метална скоба около кръста си. Отвътре излезе Поли, все още обърната с лице към стаята. Намирахме се само на няколко метра от нея.
— … огъня. — Успях да чуя само края на изречението й.
— О, мисля, че имаме достатъчно — отвърна меденото гласче на Сара. — Ако всички отговаряха на поканите си, щяхме да знаем със сигурност. Не мога да си представя как е възможно да не потвърдиш присъствието си. Що за възпитание!
Спор относно етикета, моля ви се! Ако успея да се измъкна жива оттук, непременно ще задам въпроса си в някоя вестникарска рубрика за съвети към читатели: Бях неканен гост в малка църква, но си тръгнах, без да се сбогувам. Трябва ли да напиша благодарствено писмо, или просто да изпратя букет цветя?
Главата на Поли започна да се обръща и всеки момент щяхме да попаднем в полезрението й. И точно тогава Годфри ме бутна в тъмния кабинет до нас.
— Годфри! Какво правиш тук горе? — Поли не звучеше уплашена, но гласът й със сигурност не преливаше от радост. Все едно виждаше градинаря си, удобно настанен срещу телевизора в собствения й хол.