Мъртви в Далас
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви в Далас». Краткое содержание книги:
Суки има голямо желание да помогне за разкриване убиеца на Лафайет, но Ерик моли нея и Бил да заминат за Далас, за да намерят безследно изчезнал вампир. Младата жена е задължена на Ерик и приема да участва в начинанието. Само че при едно условие: нито едно човешко същество да не пострада. Но по-лесно е да се даде обещание, отколкото да се изпълни. Особено когато наоколо има вампири, жадни за истинска кръв.
— Щом ги наблюдавате толкова изкъсо, защо не уведомихте вампирите, че Фарел е затворен в подземието? Защо не им казахте и за Годфри?
— Ей, чакай малко, Годфри иска да се самоубие, това изобщо не ни касае. Той сам дойде в Братството, никой не е ходил да го търси. Щом го видяха, едва не подмокриха гащите от радост. Е, след като се свестиха от първоначалния шок, разбира се.
— А за Фарел?
— Нямах представа кой е долу — призна Луна. — Знаех, че са заловили някого, но все още не ме допускат до вътрешния им кръг и не можах да разбера кого точно. Даже опитах да се подмажа на онзи задник, Гейб, но той не поддаде.
— Имам добра новина за теб — Гейб е мъртъв.
— Ей! — На лицето й най-после се появи искрена усмивка. — Това наистина е добра новина.
— Има и още. Веднага щом се добера до вампирите, те ще дойдат тук, за да освободят Фарел. Така че на твое място бих стояла далече от Центъра тази нощ.
Тя замислено взе да дъвче долната си устна. Намирахме се в най-отдалечения край на паркинга.
— Всъщност — добавих аз — няма да е зле, ако ме закараш до хотела.
— Никой не ми плаща, за да правя живота ти безоблачен — сряза ме тя, вярна на истинската си същност. — Трябва да се върна в църквата, преди да се е разразила бурята, и да изнеса отвътре част от документацията. Помисли малко, момиче. Как ще постъпят вампирите с Годфри? Ще го оставят ли жив? Та той е сериен убиец, който не прощава дори на деца. Жертвите му са толкова много, че сигурно отдавна им е загубил бройката. Той не може да спре и е наясно с това.
Ето че църквата си имаше и добра страна… даваше поле за изява на вампири като Годфри, които искаха да се самоубият пред публика.
— Може би трябва да започнат да продават билети за представленията си — казах аз.
— Щяха да го направят, ако можеха. — Луна не се шегуваше. — Тези модерни вампири не обичат да им провалят плановете.
— Не съм в състояние да реша проблемите на всички, Луна. Между другото, истинското ми име е Суки. Суки Стакхаус. Но все пак направих каквото можах. Свърших работата, за която бях наета. Сега трябва да се върна и да докладвам за изпълнението. А Годфри или ще живее, или ще умре. Лично аз смятам, че ще умре.
— Дано да си права — злокобно отвърна тя.
Не можех да проумея защо аз трябваше да съм виновна, ако Годфри променеше решението си. Аз просто му предложих да промени мястото на срещата си със слънцето. Но може би Луна имаше право. Може би изобщо не биваше да размътвам стария му мозък.
Цялата тази работа започваше да ми идва в повече.
— Довиждане — казах аз и закуцуках към пътя. Още не бях излязла от паркинга, когато от църквата се разнесоха викове. Всички външни лампи се включиха едновременно и заляха района с ослепителна светлина.
— Май наистина ще е по-добре да не се връщам в Центъра — извика Луна от прозореца на своето „Субару“. Метнах се на седалката до нея и отпрашихме към най-близкия изход. Закопчах колана си в движение.
Но се оказа, че имало и по-бързи от нас. Няколко семейни автомобила вече преграждаха всички изходи от паркинга към пътя.
— Мамка му! — каза Луна.
Седяхме и мълчаливо обмисляхме ситуацията в продължение на минута.
— Никога няма да ме пуснат да мина, дори и да те скрия. Не мога да те върна обратно в църквата. Не можем да останем и на паркинга, защото ще го претърсят за нула време. — Луна нервно хапеше устни. — О, да върви по дяволите тази моя работа! — каза тя, включи на скорост и бавно подкара колата, за да не привлича внимание. — Тези хора не разбират нищичко от религия. Няма и да разберат. — Луна насочи колата към единия край на църквата и мина през тротоара, разделящ паркинга от детската площадка. После настъпи газта и се понесохме през моравата, а аз установих, че съм ухилена до ушите, въпреки че това ми причиняваше болка.
— Юхууу! — извиках аз, когато колата удари една от пръскачките върху ливадата. Всички стояха по местата си, вкаменени от изненада, но съвсем скоро щяха да ни погнат. Събитията от тази нощ щяха да отворят очите на онези, които дори не подозираха за тъмната страна на Братството.
Луна погледна в огледалото за обратно виждане и каза:
— Освободиха изходите и една от колите потегли след нас. — Свърнахме към пътя и се вляхме в движението, съпроводени от гневните клаксони на останалите автомобили.
— Дявол да го вземе! — изруга тя и намали скоростта, като непрекъснато хвърляше погледи в огледалото за обратно виждане. — Вече е твърде тъмно и не мога да различа кои са фаровете на преследвачите ни.
Чудех се дали Бари е успял да предупреди Бил.
— Имаш ли мобилен телефон? — попитах.