Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
— Видях го, Ягуар — каза Надя с далечен глас, сякаш беше в транс.
— Кого видя?
— Звяра. Беше тук. Огромен е, някакъв гигант…
Алекс се скри зад папратите, за да изпразни стомаха си, от което се почувства малко облекчен, независимо че смрадта във въздуха го караше отново да усеща гадене. Като се върна, войните бяха готови да продължат своя поход. За първи път успя добре да ги разгледа на утринната светлина. Страховитият им вид съответстваше точно на описанията на Льоблан: бяха голи, с боядисани в червено, черно и зелено тела, с гривни от пера и остригана на кръг коса, обръсната в горната част на черепа като тонзура на свещеник. Носеха лъкове и стрели, вързани на гърбовете и малка кратуна, покрита с парче кожа, която, както каза Надя, съдържала смъртоносното кураре за стрелите и копията. Някои от тях носеха дебели сопи и всички имаха белези по главите, които съответствали на почетни военни отличия: храбростта и силата се мерели по следите от боя с тояги.
Алекс трябваше да помогне на Надя да дойде на себе си, защото ужасът от това, че беше видяла Звяра предната нощ, като че ли я бе вцепенил. Момичето успя да обясни това, което бе видяло и войните я изслушаха с внимание, но не показаха признаци на изненада, както и не коментираха миризмата.
Групата тръгна на поход веднага, подтичвайки в нишка зад вожда, когото Надя реши да нарича Мокарита, тъй като не можеше да го пита за истинското му име. Ако се съдеше по състоянието на кожата му, по зъбите и по деформираните му крака, Мокарита беше много по-стар, отколкото Алекс предположи, когато го видя в мрака, но притежаваше същата сръчност и устойчивост като останалите войни. Един от младите мъже се отличаваше между останалите — беше по-висок и як и, за разлика от другите, бе целият боядисан в черно, с изключение на нещо като червена маска около очите и челото. Крачеше винаги близо до вожда, сякаш беше негов заместник, и наричаше себе си Таама; Надя и Александър научиха впоследствие, че това е неговата почетна длъжност, понеже бил най-добрият ловец на племето.
Макар че пейзажът изглеждаше несменяем и нямаше никакви ориентири, индианците знаеха точно накъде да се насочат. Нито веднъж не се обърнаха да видят дали чуждите деца ги следват: знаеха, че не им оставаше друг изход, в противен случай щяха да се загубят. От време на време на Алекс и Надя им се струваше, че са сами, защото хората от мъглата изчезваха сред растителността, но това впечатление не траеше дълго; така, както се изпаряваха, индианците за миг се появяваха отново, сякаш се упражняваха в изкуството да стават невидими. Алекс реши, че този талант да изчезваш не можеше да се дължи само на боята, с която се маскираха, това беше преди всичко мисловно действие. Как го правеха? Помисли си колко полезен би могъл да бъде в живота трикът с невидимостта и пожела да го научи. В следващите дни щеше да разбере, че не става дума за фокусничество, а за талант, който се постига с много практика и концентрация, както да свириш на флейта.
Бързият ход продължи няколко часа наред; само от време на време спираха при поточетата, за да пият вода. Алекс усещаше глад, но беше благодарен, че поне вече не го боли глезенът, където го бе ухапала мравката. Сесар Сантос му беше разказал, че индианците ядат когато могат — не задължително всеки ден — и организмът им е свикнал да трупа енергия; той обаче бе имал винаги в дома си хладилник, натъпкан с продукти, поне докато майка му беше здрава, и ако някой път се случеше да прескочи едно ядене, усещаше умора. Не можеше да не се усмихне на кардиналната промяна на навиците си. Наред с всичко останало, не си беше мил зъбите, нито бе сменял дрехите си вече няколко дни. Реши да не обръща внимание на празнотата в стомаха, да убие глада с безразличие. На няколко пъти поглеждаше компаса си и видя, че вървяха на североизток. Дали щеше да дойде някой да ги спаси? Как можеше да остави знаци по пътя? Дали ще ги видят от хеликоптера? Не се чувстваше оптимист, истината беше, че положението му се струваше безнадеждно. Изненада се, че Надя не даваше признаци на умора; неговата приятелка изглеждаше изцяло въвлечена в авантюрата.
Четири или пет часа по-късно — невъзможно бе да се отмерва времето на това място — стигнаха до една бистра и дълбока река. Продължиха по брега няколко мили и изведнъж пред очарованите очи на Алекс изникна много висока планина с величествен водопад, който падаше с барабанен грохот, образувайки долу огромен облак от пяна и пръски вода.
— Това е реката, която слиза от небето — каза Таама.
11
Невидимото селище
Мокарита, вождът с жълтите пера, разреши на групата да си почине малко, преди да започне изкачването на планината. Лицето му беше сякаш от дърво — с кожа, насечена като кора на ствол, спокойно и добродушно.