Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
— Аз не мога да се кача — каза Надя при вида на черната скала, хлъзгава и мокра.
За първи път Алекс я виждаше сломена пред някакво препятствие и й съчувстваше, защото и той бе уплашен, макар че години наред бе катерил планини и скали с баща си. Джон Колд беше един от най-опитните и храбри катерачи на Съединените американски щати, бе участвал в известни експедиции в почти непристъпни места, бяха го викали няколко пъти да спасява пострадали хора по най-високите върхове в Австрия и Чили. Знаеше, че не притежава нито сръчността, нито смелостта на баща си, още по-малко неговия опит; също така не бе виждал толкова стръмна скала като тази, която се издигаше сега пред него. Да се катериш покрай водопада, без въжета и без помощ, беше практически невъзможно.
Надя се доближи до Мокарита и се опита да му обясни с помощта на жестове и с думите, които разменяха, че тя не маже да се изкачи. Вождът беше много ядосан, надаваше викове, размахваше оръжията си и жестикулираше. Другите индианци му подражаваха, заобикаляйки заплашително Надя. Алекс застана до своята приятелка и се опита да успокои войните с жестове, но единственото, което постигна, беше, че Таама хвана Надя за косата и започна да я дърпа, влачейки я към водопада, докато Бороба му нанасяше удари с ръце и пищеше. В порив на вдъхновение — или на отчаяние — момчето свали флейтата от колана си и започна да свири. В този миг индианците спряха като хипнотизирани; Таама пусна Надя и всички заобиколиха Алекс.
Щом духовете малко се поуспокоиха, Алекс започна да убеждава Надя, че с помощта на въже може да й помогне да се изкачи. Повтори й това, което толкова пъти беше чувал от баща си: „Преди да победиш планината, трябва да се научиш да използваш страха.“
— Ужасява ме височината, Ягуар, завива ми се свят. Всеки път, когато се качвам на самолета на баща ми, се поболявам… — охкаше Надя.
— Баща ми казва, че страхът е нещо добро, той е сигналната система на тялото, предупреждава ни за опасността; но понякога опасността е неизбежна и тогава трябва да се преодолее уплахата.
— Не мога!
— Чуй ме, Надя — каза Алекс, като хвана ръцете й и я принуди да го гледа в очите, — дишай дълбоко, успокой се. Ще те науча да използваш страха. Повярвай в себе си и в мен. Ще ти помогна да се качиш, ще го направим заедно, обещавам ти.
Наместо отговор, Надя започна да плаче, сложила глава на рамото на Алекс. Момчето не знаеше какво да прави — никога не беше се озовавал толкова близо до едно момиче. Във фантазиите си беше целувал хиляди пъти Сесилия Бърнс, неговата любов за цял живот, но на практика би хукнал да бяга, ако тя го докоснеше. Сесилия Бърнс беше толкова далеч, че сякаш не съществуваше: не можеше да си спомни лицето й. Ръцете му машинално обгърнаха Надя. Усети, че сърцето му блъска в гърдите като стадо препускащи бизони, но се окопити и си даде сметка за абсурдността на ситуацията. Намираше се насред джунглата, заобиколен от странни, боядисани в червено войни, с едно нещастно разстроено момиче в ръцете си, а той за какво си мислеше? За любов! Успя да реагира, отдалечавайки Надя, за да й каже решително:
— Спри да плачеш и им кажи на тези господа, че ни трябва въже — заповяда й, сочейки индианците. — И си спомни, че талисманът те защитава.
— Уалимаи каза, че ще ме пази от хора, животни и призраци, но не спомена за опасността да падна и да си счупя врата — отвърна Надя.
— Както казва баба ми, трябва да умреш от нещо — успокои я нейният приятел, опитвайки се да се усмихне. И добави: — не ми ли каза, че трябва да се гледа със сърцето? Сега имаш чудесна възможност да го направиш.
Надя се овладя и съобщи на индианците искането на момчето. Когато най-накрая я разбраха, неколцина от тях започнаха да действат и много бързо приготвиха едно въже от сплетени лиани. Като видяха, че Алекс завързва края на въжето за кръста на момичето и че увива останалата част около собствените си гърди, проявиха голямо любопитство. Не можеха да си представят защо чужденците вършат нещо толкова абсурдно: ако единият се подхлъзне, щеше да повлече и другия.
Групата се доближи до водопада, който падаше свободно от повече от петдесет метра височина и се устремяваше надолу във формата на впечатляващ облак от вода, коронована от великолепна многоцветна дъга. Стотици черни птици кръстосваха водопада във всички посоки. Индианците поздравиха реката, която падаше от небето, като размахваха оръжията си и надаваха викове: вече бяха много близо до своите земи. След като се изкачат на високото плато, щяха да се почувстват извън всякаква опасност. Трима от тях се отдалечиха за известно време в гората и се върнаха с някакви топки; когато децата ги разгледаха, се оказа че са от бяла смола — дебела и много лепкава. Като подражаваха на останалите, те натъркаха дланите и краката си с тази паста. При контакта със земята хумусът залепваше за смолата, създавайки неравна подметка. Първите стъпки бяха трудни, но щом стигнаха под пръските на водопада, разбраха ползата от нея: беше все едно че носиш ботуши и ръкавици от залепваща гума.