Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
Издигналото се високо в безоблачното небе слънце безмилостно жареше. На север и на запад трептеше мараня. Далеч на север нещо се движеше под облак прах. Харкорт заслони очи с ръка и се опита да види какво е. Приличаше на тъмни петна. Прахта подсказваше, че най-вероятно е стадо еднорози. „Но еднорозите — каза си той — са бели, не тъмни.“ Разтърси глава, за да се разсъни, потърка очи, но въпреки това не можа да определи какво е. От друга страна, какво и да беше, то бе много далеч на север и се движеше на северозапад. Далеч на запад се появи още едно ято феи — разпознаваха се само по отблясъка на слънчевата светлина от прозрачните им крилца. Нищо друго не се движеше.
Той се обърна по гръб и загледа небето. Беше високо и синьо и изглеждаше безкрайно. Къде ли свършваше? Нали всичко трябва да има край. Колкото и да му беше приятно, не лежа дълго по гръб, а отново се обърна по корем и продължи да оглежда местността. Слънцето едва беше отминало зенита, когато по склона допълзя Нъли и легна до него.
— Рано си станал — каза Харкорт. — Щях да остана още малко, за да можеш да поспиш.
— Подремнах — отвърна Нъли. — Йоланда събра сухи дърва, които не пушат, и запари чай. Като слезеш, пийни. Ще ти помогне да заспиш.
— Няма нищо обезпокоително — каза Харкорт. — Няколко феи летят далеч на север и по земята има някакво движение, което не мога да разбера. Иначе всичко е спокойно.
— Върви да спиш — каза Нъли. — Аз ще пазя. Помоли Йоланда да събуди абата навреме, за да ме смени. Ама много хърка тоя човек!
Харкорт се спусна по склона. Йоланда, която клечеше пред огъня, му подаде канче чай и каза:
— Изпий го. Ще ти дойде добре. Ще сложа сирене и месо между две филии хляб и ще ги припека. Поне да хапнеш топла храна.
Той взе канчето, благодари и седна до един голям камък. Както беше казал Нъли, абатът, изтегнат по гръб, хъркаше и се давеше с широко отворена уста. Папагалът се разхождаше до него като часови и си мърмореше. Докато посръбваше горещия чай, Харкорт наблюдаваше Йоланда, която държеше над огъня филиите с месо и сирене с две вилици с дълги дръжки. Хлябът скоро стана светлокафяв и по коричката му потече разтопено сирене.
— Изглежда вкусно — каза Харкорт. — Никога не съм ял такова нещо.
— Мисля, че ще ти хареса — отвърна Йоланда. — Нъли го хареса. Вече е готово. Само внимавай — горещи са.
Харкорт пое внимателно филиите и отхапа. Беше вкусно. Не си беше дал сметка, че е гладен, но след първата хапка лакомо излапа всичко.
Йоланда седна срещу него. Беше отметнала качулката на наметалото и красивите и златисти коси покриваха раменете и.
Нежните и метличиносини очи го гледаха спокойно. Устните и бяха толкова тънки, че изглеждаха като разрез. Но въпреки красивата коса и нежните очи, в лицето и се долавяше твърдост. И в тази твърдост имаше някаква красота. Не беше истински красива. И все пак в лицето и имаше нещо, което привличаше — беше лице, което човек с желание би погледнал повече от един път и би продължил да го гледа. „Какво има в нея?“ — запита се той, но не можа да си отговори. Каквото и да бе, то му се изплъзваше.
— Милорд — каза тя, едва движейки устни, — защо не ми се доверяваш?
— Защо мислиш така? — попита той, изненадан от откровения и въпрос.
— Не ми разреши да пазя — отвърна Йоланда.
— А ти не ни каза, че познаваш амбулантния търговец. Заведе ни при него, преструвайки се, че случайно си попаднала на пещерата му. Не ни предупреди, че е магьосник.
Е, тя бе започнала този разговор и трябваше да го довършат.
— Не можах да ти кажа навреме — отговори Йоланда. — Но не съм сигурна, че изобщо трябваше да ти казвам. Той е таен магьосник. Никой не знае за това. И никой не трябва да узнае. През всичките тези години е работил тайно, осуетявайки плановете на силите на Злото по много различни начини. Ако бяха открили, че е магьосник, с него щеше да е свършено. Щяха да го принудят да избяга. А ако не, щяха да го преследват и цялата му сила нямаше да му помогне да се спаси.
— Но той дойде на острова…
— Ако, не ни беше помогнал, всички щяхме да загинем — каза тя. — Сигурна съм, че съзнателно е поел риска да бъде открит. Макар че този риск може и да не е бил голям…
— Искаш да кажеш, че е бил сигурен, че огрите ще бъдат убити?
— Не знам. Може би. Единственото, което знам, е, че Древните може би мразят Злото много повече, отколкото хората. Те мразят всекиго, но може би не в еднаква степен. Защото Злото е откраднало от тях много знания и умения. Това е било много отдавна, когато Древните са ставали все по-слаби, а новото тогава Зло се е промъквало, опитвайки се да ги измести. Ако силите на Злото са имали безразсъдството да стъпят на острова, Древните, въпреки че са спали или са били почти мъртви, са се вдигнали, за да ги унищожат.