Царството на злото

— Почти право на север пасе стадо еднорози — каза Нъли. — Друго нищо не виждам.

— Да, виждам ги — потвърди Харкорт. — Малко на изток има малка глутница вълци. Лежаха тихо един до друг и въртяха глави, оглеждайки местността.

Всичко изглежда нормално — заключи накрая Харкорт. — В момента няма нищо обезпокоително. Аз ще остана тук. Ти се върни да починеш. Ще те събудя около обяд.

— Чарлз, ти сигурно имаш въпроси. За нощес. В момента нямам желание да ги обсъждам с другите, но ти имаш право да знаеш.

— Нямам право — отговори Харкорт. — По природа съм любопитен, но не си длъжен да ми обясняваш. Щастлив съм, че можа да направиш, каквото трябва. Ти ни спаси от тях.

— Според мен ти имаш и нужда, и право да знаеш — настоя Нъли. — Ние с теб сме близки. С твоя дядо сме приятели от дълги години, с теб — откакто проходи.

— Помня — каза Харкорт. — Ти ми показваше как птичките си правят гнезда, наблюдавахме ги, а ти ми обясняваше как го правят, учудвайки се как една птичка може да разсъждава и да разбира какво прави. „И дали изпитва същото — питахме се ние, — което изпитва един човек, който строи къща — дом и убежище срещу природните стихии?“ Ти ми показваше лисичи дупки и двамата се криехме и наблюдавахме как малките лисичета излизат и играят, как се борят и се закачат като деца. Ти ми казваше имената на всички дървета и на много растения и ми обясняваше ползата и опасностите, свързани с всяко от тях.

— Значи помниш! — учуди се Нъли.

— Аз нямах баща — каза Харкорт. — Ти и дядо ми бяхте за баща.

— Дядо ти знае част от онова, което се каня да ти разкажа — призна Нъли. — Той знаеше, че не съм човек, но ми предложи своето приятелство, прояви внимание и бих казал любов, които би проявил към всеки обикновен човек.

— Винаги съм мислил, че си човек — каза Харкорт. — До неотдавна не се съмнявах. После, един ден, научих. Бях изненадан и се чувствах виновен, задето го научих. Но макар и да знам, продължавам да те чувствам като човек. Нищо не се е променило. И никога няма да се промени.

— Аз съм почти човек — каза Нъли. — Може би в последна сметка съм човек, но не от твоята раса. Моята раса е съществувала преди твоята — колко преди, не знам. Ние сме дълголетници. Живеем много по-дълго от вас. Не знам защо е така. Аз живея от толкова време, че вече не си знам годините. Никога не съм се опитвал да ги пресметна, защото за нас годините нямат значение. Когато казвам, че хората от моята раса живеят по-дълго от хората от твоята раса, аз имам предвид много по-дълго. Например хиляда години, а в някои случаи вероятно и много повече. Освен това ние се отличаваме и с друга особеност. Стигаме до зряла възраст и после живеем много дълго, без да остаряваме. Умираме преди да остареем. След като изживеем определения ни живот, ние не навлизаме в старческа възраст. Умираме преди да започне мъчителният период на старостта. Мисля, че това е добро. Ние не изживяваме агонията да виждаме как телата ни се свиват в далечно подобие на предишното си състояние; не изпадаме в жалко старческо слабоумие. Паметта ни се запазва остра и ясна до самия ни край. Аз имам много далечни спомени, макар никога да не съм говорил за тях, защото те ще ви се сторят странни. И това не са само мои спомени, а спомени на моята раса. Там, на острова, абатът им даде име. Ти си спомняш как казах, че имам някои спомени за острова не от моята памет, а от паметта на някой друг. Абатът ме чу и я нарече наследствена памет.