Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
Огрите бяха умрели от ужасна смърт. Светлината не беше достатъчна, за да се види добре какво точно им се е случило, но на Харкорт му се струваше, че са обезобразени така, сякаш някой е искал да ги обърне с кожата навътре, но е бил принуден да прекъсне преди да е свършил. Небето се разчистваше, облаците изтъняваха, но лунната светлина все още не беше достатъчна. След дъжда въздухът беше свеж и всичко мълчеше — не се чуваше дори стенанието на вятъра в дърветата. Бурята беше преминала и светът отново бе спокоен.
— Можеш ли да водиш? — попита Харкорт Йоланда. — През реката и след това право на запад?
— Мога — отвърна тя.
ГЛАВА 15
Първият утринен светлик ги завари в подножието на висок хълм, покрит до средата с гора, а нагоре гол и осеян с големи камъни.
През нощта бяха направили тежък преход: прегазиха реката, прекосиха слепешката широката речна долина, на места покрита с гори, на места гола, обрасла само с гъста трева, с дупки и мочурища. Смъртно уморен от безсъние и от ходене, Харкорт със сетни сили продължаваше упорито да се влачи напред. Понякога беше пред абата и Нъли, а когато изостанеше, стискаше зъби и ги настигаше. Йоланда, както винаги неуморна, се движеше бързо и безшумно пред групата.
Почти не разговаряха — бяха прекалено уморени и притеснени. Нуждаеха се от всяка останала им капчица сила и енергия, за да продължат напред.
„Има много неща, за които трябва да си поприказваме — каза си Харкорт, — много въпроси трябва да бъдат зададени. Но сега нямаме възможност. По-късно ще намерим време и за това.“ Опита се да помисли върху всичко, което се беше случило, но умът му беше прекалено муден от умората, за да се съсредоточи.
На половината път към билото спряха за почивка. Първото слабо зарево на изток едва беше започнало да осветява земята. Харкорт погледна към голото било и каза:
— Трябва да се изкачим горе, на върха. Оттам ще можем да наблюдаваме цялата околност и да видим дали нещо не ни преследва.
— Нищо не ни преследва.
— Не съм много сигурен — възрази Нъли. — Някои от тях може да са се спасили и да вървят подир нас.
— Много са обезкуражени — отбеляза абатът. — След случилото се там изобщо няма да им мине през ума да ни преследват.
— Аз пък си мисля, че огрите — каза Нъли, — както онези, които може да се избегнали смъртта на острова, така и другите, които може би ще отидат да ги потърсят, може да не разберат какво точно се е случило. Може да си помислят, че ние сме избили другарите им, и да решат да си отмъстят. Според мен най-добре да послушаме Чарлз и да се качим на върха.
— Но там ще бъдем съвсем на открито — възрази абатът. — Няма дървета, под които да се скрием.
— Можем да се скрием зад камъните — каза Харкорт. — Оттук изглеждат малки, но според мен са доста големи.
— Добре — съгласи се абатът. — Макар бедните ми крака да са твърде недоволни, че ще трябва да се изкачват по хълма.
Тръгнаха нагоре приведени, за да пазят равновесие, напрягайки последните си сили. Понякога се налагаше да лазят на четири крака. Камъните наистина бяха огромни, почти колкото къщи, а хълмът беше по-висок, отколкото изглеждаше. Когато най-после стигнаха върха, пред тях се разкри цялата местност. Слънцето се показваше една педя над хоризонта и след бурята времето обещаваше да бъде приятно.
Абатът се отпусна на земята и подпря гръб на един камък.
— Седни и ти — обърна се той към Харкорт. — Като те гледам, не си по-добре от мен.
— Ти винаги се размекваш лесно — отговори Харкорт. Искаше да седне до приятеля си и да си почине. Страхуваше се обаче, че щом седне, ще заспи.
— Огледах, но не видях дракони — обади се Нъли. — Поне засега няма. Ако Злото ни преследва, то щеше да изкара дракони. Или харпии. Или някакви други летящи същества.
— Това трябва да е местността, за която амбулантният търговец каза, че ще срещнем харпии — обади се Йоланда. — Злото може да не използува дракони. Драконите са мързеливи същества и не обичат да летят надалеч. Може би ще прати харпии.
— Хайде да проучим — обърна се Нъли към Харкорт. — Върхът е само на няколко крачки. След това един ще остане да пази, а другите могат да поспят.
Абатът беше раз вързал торбата си, вадеше храна и усилено дъвчеше.
— Никога не спя с празен стомах — изфъфли той с пълна уста. — Стига да има нещо за ядене.
— Аз ще пазя първа — обади се Йоланда.
— Не — каза Харкорт. — Аз ще съм пръв. Ще изкарам до пладне, после ще продължи някой друг.
Не можеше, не смееше да позволи Йоланда да пази. Засрами се от тази мисъл, защото откакто бяха влезли в Пустата земя, тя им беше служила безупречно. Но пък ги беше завела в сградата на Древните, без да ги предупреди какво представляват те, беше се присъединила към Нъли пред олтара; беше посещавала Пустата земя много години и знаеше, че амбулантният търговец е магьосник. „На място като това — каза си той — ще е глупаво от моя страна да и се доверя.“