Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— С това се тури край — каза абатът. — Край на опита отпреди много години на две дванайсетгодишни момчета да си хванат дракон.
— Мислиш ли, че през всичките тези години драконът го е помнил? — попита Харкорт.
— Кой може да каже? — отвърна абатът.
Папагалът слезе от дървото и кацна върху поваления дракон. Заподскача върху трупа и закряска, като от време на време пляскаше с крила.
— Няма нужда да честваме победата си — подхвърли Нъли. — Чудатата птица на абата я чества вместо нас.
— Папагалът не е мой — отбеляза кисело абатът. — Вместо той да принадлежи на мен, аз принадлежа на него. Аз съм абатът на този папагал. Язди ме като кон. Разчита на мен да го храня и безмилостно, без капка уважение цапа расото ми.
— Трябва да се махаме оттук — каза Йоланда, — Тази битка може да е привлякла нечие внимание.
— Правилно — съгласи се Харкорт. — Трябва да тръгваме.
— Но ти куцаш — каза Нъли. — Ще можеш ли да продължиш?
— Казах ти, че съм само натъртен и ме боли — отговори Харкорт. — Мисля, че драконът ме удари с глава, но не съм сигурен.
— А къде е нашият приятел тролът? — попита абатът.
— Изчезна — отговори Йоланда. — Още щом драконът ни нападна. Хукна към гората, без дори да свали въжето от врата си.
— Да се надяваме, че все някъде ще намери някой здрав клон и този път въжето ще издържи — каза Нъли.
— Досега вървяхме неотклонно на запад и силите на Злото знаят това — каза Йоланда. — Ако някой от тях види дракона, а след време, това неизбежно ще стане — може би дори много скоро, — те ще решат, че продължаваме на запад и ще ни търсят в тази посока.
— Искаш да кажеш, че трябва да сменим посоката ли? — попита Нъли.
— Не напълно — отговори тя. — И не за дълго. Но за известно време може би трябва, да продължим на север.
— Но опасността може би е в тази посока — възрази абатът. — Когато наблюдавахме от върха на хълма, видяхме силите на Злото да отиват на север. Срещата с тях няма да е особено приятна.
— Аз ще вървя напред и ще следя — каза Йоланда. — Ако силите на Злото са наблизо, ще ги надуша. Пък и няма дълго да вървим на север. Един или два дни.
— Преди да тръгнем, имаме още една работа — каза Нъли — Нали сме при Пророкуващия кладенец. Трябва да погледнем в него. Трябва поне да се опитаме да надзърнем в онова, което ни очаква.
— Ти надзъртай, ако искаш — сопна се абатът. — Аз специално не изпитвам такова желание. Гледането в този кладенец е чиста глупост.
— Докато ти гледаш в кладенеца — каза Харкорт, — аз ще сваля въжето от врата на дракона. Достатъчно дълго го е носил на врата си. Въжето е мое.
Обърна се и отиде при дракона. Всичко беше толкова отдавна… и драконът беше толкова малък, не по-голям от дванайсетгодишното момче, което се опита да го хване, макар че и тогава съскаше, хапеше и не даваше да си играят с него.
Спря до мъртвия дракон и хвана въжето. Видя, че примката се е протрила. Само по една случайност драконът все още носеше въжето на врата си. Съвсем скоро то щеше да се прекъсне и да падне.
Харкорт постоя един миг размишлявайки, после пусна въжето и се отдалечи. „Нека драконът го задържи — каза си той. — Носил го е достатъчно дълго и има право да го притежава.“ Макар и без да мисли, Харкорт го беше дал на дракона, беше му направил подарък. А подарък не се взима. Той, Харкорт, нямаше да ограби мъртвец.
Откъм Пророкуващия кладенец дойде Нъли и Харкорт го попита:
— Какво видя?
— Какво да видя? — намръщи се Нъли. — Себе си.
ГЛАВА 17
Вечерта решиха да не палят огън. Ядоха студена храна и гребаха с шепи вода от поточето. Лагерът им беше в тъмна падина между два вълнообразни хълма, под огромни дървета. През цялата нощ бухаше бухал.
Харкорт сънуваше Елоиз. Беше ранна пролет. Той стоеше до коня и сред осеяна с цветя поляна, вдигнал очи към нея. Около тях имаше конници. Трябваше да тръгнат на далечно пътуване и бяха нетърпеливи. Той си каза, че не може да ги пусне да тръгнат, преди да види лицето и. Но лекият пролетен ветрец развяваше кичур коса пред лицето и и той не можеше да го види. Всеки път, когато мислеше, че ще го зърне, вятърът отново развяваше косата и и закриваше онова, което бе видял. Тя не му говореше, не му се усмихваше, не вдигна ръка да отмахне този кичур; тя изобщо не му помогна. „Елоиз! — извика той. — Елоиз!“ И когато извика името и, другите ездачи започнаха да се отдалечават и тя тръгна с тях. Харкорт се опита да тича заедно с нея, но конят и беше много бърз, а краката на Харкорт нещо не бяха в ред. Той не можеше да ходи, както обикновено, а сякаш газеше в дълбок до коленете поток. Молеше я да почака, но Елоиз не се спря, а продължи да се отдалечава. Конят премина в галоп и я отнасяше все по-далеч от него. Той се опита да не откъсва очи от Елоиз и коня и, но тя се изгуби от погледа му. Опита се да я намери. Не успя. Тя беше един от конниците, но той не можеше да каже кой точно. Поляната опустя. Когато се обърна, за да се прибере у дома, Харкорт откри, че се намира сред непозната местност.