Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
Беше приятен ден и вървяха по равно. Йоланда, все така пред тях, се придържаше към долината между хълмовете и това правеше пътя лек. Високият хълм, който бяха използвали като наблюдателен пост, все повече се смаляваше на хоризонта зад тях и към пладне съвсем се изгуби. Според сметките на Харкорт се движеха главно на запад с леко отклонение на север. Той се надяваше, че Йоланда знае какво прави, и накрая реши, че сигурно е така.
След около час тя спря, изчака ги и им посочи нещо край пътеката. Очевидно някога беше било указателна табелка, сега закрита от шубраците. Половината от нея висеше само на един пирон, тъй като останалите отдавна бяха изядени от ръждата. Другата половина се беше разпаднала, но предната и част, с формата на стрелка, макар и малко наклонена нагоре, решително сочеше пътеката, по която вървяха. Някога върху табелката бе имало букви, но сега те бяха потъмнели от времето и почти не се разчитаха. Нещо повече — бяха останали само част от тях — началото. Харкорт отиде при табелата и разчете три букви — ПРО. Нищо друго. Останалите бяха изличени.
— П-Р-О — каза той. — Нищо не може да се разбере. Но не е и толкова важно. Можем просто да отидем до мястото, към което сочи табелката.
— Може да е „Пророкуващият кладенец“ — каза абатът. — Нали амбулантният търговец каза да следим за Пророкуващия кладенец.
— Разбира се — каза Йоланда. — Сигурно е кладенецът. Амбулантният търговец каза, че ако гледаме във водата, ще можем да видим бъдещето.
— Глупости — възрази абатът. — Човек не може да види бъдещето в кладенец.
— Може би си струва да опитаме — обади се Нъли. — В цялата история на човечеството едва ли е имало други четирима души, които да са се нуждаели повече от нас да узнаят какво ги очаква.
— Мога да ви кажа какво ще видите — присмя се абатът. — Ще видите собствените си физиономии, втренчени във вас.
— Тъй като и бездруго вървим в тази посока — каза Харкорт, — защо просто да не продължим? Ако намерим Пророкуващия кладенец, можем да погледнем във водата. Ако пък го пропуснем, мисля, че няма да изгубим нищо.
След по-малко от една левга стигнаха до кладенеца. Намираше се в средата на голяма поляна и беше ограден с каменна зидария, висока приблизително половин човешки бой. Зидарията беше добре направена и съвсем запазена. Стълбът и геранилото бяха провиснали и изкривени и макар още да не бяха паднали, не беше далеч времето, когато и това щеше да стане. Въжето, навремето завързано за геранилото, за да се спуска кофата в кладенеца, липсваше. Но на един клон на вековния дъб до кладенеца, точно срещу геранилото, седеше трол. Беше раздърпан, с прокъсани гащи, коженото му палто беше измачкано, а козината — сплъстена, изкаляна, с полепнали по нея бодили. Седеше на клона и ги гледаше изненадан, отпуснал устни, зад които се виждаха счупени зъби. На врата му имаше въже, чийто край беше завързан за клона, върху който седеше.
— Какво е това? — измърмори абатът. — Господ да ми е на помощ! Трол, който се кани да се обеси!
— Хич няма и да се опитваме да го спасим — каза Нъли и викна на трола: — Какво чакаш? Скачай!
— Ако въжето, което си е метнал на шията, е от геранилото — обади се Харкорт, — няма от какво да се страхува. Подир всичките тези години сигурно е изгнило. Ще се скъса.
— Дръпнете се! — изпищя тролът. — Не се опитвайте да ме спрете.
— Хич и през ум не ни минава — увери го Нъли. — Не сме дошли да те спасяваме. Ако е необходимо, след като увиснеш, ще ти услужим като се увесим на краката ти, та да ускорим задушаването.
— Но това е грях! — възрази абатът. — Грях е да се отнема нечий живот. Животът не принадлежи на онзи, който го има — той принадлежи на Бога.
— Много се съмнявам, че в случая е точно така — каза Нъли.
— Нямам желание да живея — изписка тролът. — Няма нищо, за което да живея. Моят мост…
— За разлика от моя приятел Нъли — увери го абатът, — аз няма да те подтикна да скочиш, но, за Бога, направи нещо: или скачай, или слез. Стига си седял там.
Тролът скочи, гмурна се във въздуха и повлече въжето подир себе си. Удари се в земята, падна и изпъшка. Въжето беше прекалено дълго и изобщо не се опъна.
— Нескопосана работа — каза Харкорт. Мразеше лошо свършените работи. — Дори да не премери въжето!
— Той се преструваше — каза Нъли. — Не е мислил да се беси.
— Не, не съм съгласен — поклати глава абатът. — Мисля, че просто е глупав.
Харкорт пристъпи напред, хвана с две ръце висящото от клона въже и го дръпна. То се скъса.