Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— Нали ви казах — заключи той. — Това въже е от геранилото и нямаше да издържи. — Хвърли края на въжето към трола, който се мъчеше да стане, и каза: — Ако наистина си решил да се обесиш, можеш да опиташ пак, макар да няма голям сми…
— Дракон! — изкрещя Йоланда.
Харкорт се обърна с меч в ръка и видя чудовището, което връхлиташе върху тях. Спускаше се под ъгъл и много бързо, накланяйки се настрана, за да не се блъсне в дървото, под което стояха. Краката с остри нокти бяха протегнати към него, ужасната, завършваща с човка глава беше насочена напред. Едното му крило почти забърса земята.
Стиснал с две ръце меча, Харкорт замахна с всичка сила към главата. Стоманата иззвънтя върху бронираната кожа, нещо го удари отстрани, той падна и се претърколи встрани от протегнатите нокти.
Драконът се хлъзна по тревата, а Харкорт скочи на крака. Иззад дървото тичаше абатът.
— Не! — изкрещя Харкорт. — Не излизай на открито!
Но абатът само се обърна и му махна. Ругаейки, Харкорт се затича след него. Трябваше да защити този глупак.
— Там — извика абатът.
Харкорт погледна натам, накъдето сочеше абатът, и видя дракона — беше паднал на земята и енергично размахваше крила, за да излети.
— Удари се в дървото — каза абатът. — Не може да литне. Няма да ни се изплъзне.
Харкорт скочи напред. Видя и Нъли да тича към тях, стиснал брадвата си. Йоланда не се виждаше.
Драконът успя да се изправи и се обърна към тях. Изглежда, не беше ранен. Но, както беше казал абатът, не можеше да излети. За да се издигне във въздуха, трябваше да се засили. И изведнъж Харкорт видя, че на врата му виси въже.
— Моят е! — извика Харкорт. — Аз самичък ще се справя с него. Той ми принадлежи!
— По дяволите, наистина е той! — извика абатът. — Обаче принадлежи на двама ни. Претендирам за правото и аз да опитам. Драконът се беше изправил на задните си крака и размахваше дългата си опашка, вдигнал високо глава.
Нещо изсвистя над главата на Харкорт и във врата на дракона се заби стрела.
Драконът побесня. Разлюля глава, после със светкавична бързина я спусна право върху Харкорт. Опашката замахна като камшик, бодливият и връх изсвистя във въздуха. Краката му се забиваха в земята и риеха големи буци пръст. Харкорт се хвърли настрана, за да избегне човката.
Ударът мина на косъм от него. Той замахна с меча към протегнатата шия, но успя да удари само дебелите люспи зад главата. Мечът се отплесна и едва не изскочи от ръката му. Човката го удари по крака и Харкорт падна. В същия миг видя една голяма метална топка, която удари дракона право по главата. Главата се отметна, удари абата по гърдите и го събори. Скрит на безопасно място в клоните на дървото, папагалът крещеше.
Харкорт скочи, застана над приятеля си с високо вдигнат меч и когато драконът отново нападна, замахна. Отрече човката, но главата го удари и той падна върху абата. Отново се чу свистене и в окото на дракона се заби стрела. Главата пак се вдигна нагоре. Нъли, яхнал шията и кръстосал крака под нея, сечеше с брадвата. Драконът се прегъна и се сгромоляса на земята.
Лявата страна на Харкорт пулсираше от болка, но той все пак успя да се изправи. Драконът беше повален, опашката му вършееше зад него, шията му беше почти отсечена. Нъли беше притиснат под шията. Харкорт се пресегна, хвана го за рамото, измъкна го и го смъмри:
— Постъпката ти беше неразумна. Да яхаш дракон!
Нъли само изсумтя, стиснал окървавената брадва. Абатът се изправи и вдигна жезъла си.
— Няма нужда — каза Харкорт. — Довършихме го.
— Удари ме — отвърна абатът. — Здравата ме удари.
Откъм дървото дотича Йоланда със стрела на тетивата на лъка.
Харкорт коленичи да избърше меча си, после с мъка се изправи.
— Милорд, ти си ранен — възкликна Йоланда.
— Малко съм натъртен — отвърна той. — Нищо страшно.
Драконът още потрепваше, но вирнатите му крака престанаха да дращят, бодливата му опашка замря неподвижна. Въжето на шията му се беше проточило по земята.
— Добре ли си? — обърна се Харкорт към Нъли.
— Само дето ми изкара въздуха, когато паднах на земята — отговори Нъли.
— Защо някой не попита мен как съм? — оплака се абатът.
— Е, хайде — каза Харкорт. — Как си?
— Отлично — отвърна абатът. — Малко съм посмлатен. Иначе съм добре. Но трябваше да попиташ.
— Нали те попитах.
— Да, ама след като ти напомних. — оплака се абатът.
— Спаси ни късметът — каза Йоланда.
— Не късметът — възрази абатът, — а нашата храброст.
— Не нашата храброст — каза Харкорт. — Нъли ни спаси.
— Всеки върши, каквото може — отвърна Нъли. — Всеки върши онова, което умее най-добре.