Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— Но нашият амбулантен търговец-магьосник каза, че тяхната омраза и яростта им се проявяват циклично.
Нъли поклати глава.
— Магьосникът може в много случаи да е прав, но сигурно има и случаи, когато не е. Може би Древните, които са изчезнали, но не съвсем, циклично им влияят и ги карат да побесняват. Може би…
— Но на острова Древните убиха огрите, които вървяха подире ни.
— Това може да е било безразсъден акт. Не е по силите на човек да разбере Злото. Няма начин. Ние дори не можем да се надяваме, че е възможно да си представим начина, по който действа Злото.
— Ние раздразнихме Древните — каза Харкорт — и ако това, което предполагаш, е вярно, може би ще станем свидетели на един много кървав цикъл.
— Не се тревожи за това — отговори Нъли, — Имаме си достатъчно свои грижи. Не бива да се обременяваме и с чужди.
После бързо се спусна по хълма при другите. Харкорт остана да наблюдава.
Огледа небето. Нямаше дракони. Далеч на запад на фона на небето се виждаше някакво размазано петно, но беше много далече, за да разбере какво е. Беше ясно само, че е нещо, което лети. Не бяха дракони. Не летяха като дракони. Около час по-късно разбра, че са феи. Слънчевата светлина блестеше с цветовете на дъгата във фините им крила. Те стигнаха до реката и продължиха над нея на запад. Харкорт отново потърси еднорозите, но те се бяха преместили и не можа да ги открие. Вълците също бяха изчезнали.
След като феите отлетяха, нямаше никакво движение. Ако го имаше — на север, на запад или на югозапад, щеше да го открие. Нямаше никакъв смисъл да гледа на изток защото и да имаше нещо, което да се движи, гората го скриваше от погледа му. Въпреки това той провери и натам, за да види дали няма някакви летящи същества.
Може би нямаше нужда да наблюдава. Може би не ги преследваха. Мъртвите огри на острова сигурно вече бяха открити. Но пък си личеше, че не са загинали от човешки оръжия — човешките оръжия оставяха ясни рани. Всяко Зло в тази страна вероятно веднага щеше да разбере как и от кого са били убити. Може би за първи път, откакто четиримата бяха стъпили в Пустата земя, Злото нямаше представа къде се намират. Ако внимаваха и се движеха предпазливо, може би щяха да запазят в тайна своето присъствие и придвижване поне за известно време.
Досега късметът им беше по-голям от очаквания. Ако не бяха попаднали в постройката на Древните, може би щяха да бъдат убити от преследващите ги огри. А когато се срещнаха с Древните, оцеляха благодарение на някакви изключителни обстоятелства. Ако Нъли не беше изровил от наследствената си памет думите, с които задържа древните, ако амбулантният търговец — ако наистина е бил той — не беше се появил да помогне, щеше да ги сполети участта на огрите. А Йоланда? Доколко помогна тя с напева си?
Йоланда беше загадка. Харкорт си припомни, че Джийн, нейният осиновител, и целият му род в продължение на няколко столетия са били предани васали на предците му. А Джийн беше гарантирал за осиновената си дъщеря, но пък беше казал, че тя познава Пустата земя. Сиреч открито бе признал за нейните контакти с Пустата земя. Харкорт знаеше, че не може да се съмнява в Джийн, но не беше сигурен в дъщеря му.
Освен това тази девойка не се държеше като жена — вървеше пред групата да разузнава, намираше места за лагеруване, откриваше пътеки. Нямаше никакво съмнение, че изпълнява всичките си задължения и им беше от помощ, както бе обещала; служеше им добре и вярно. Но все пак ги беше завела в пещерата на амбулантния търговец и бе премълчала, че е магьосник. Беше ги завела на острова сред руините на седалището на Древните, без да ги предупреди за опасностите, с които щяха да се сблъскат. Възможно беше обаче да не се е досетила, че ще срещнат Древните. Харкорт се губеше в догадки и не можеше да си отговори — изглежда, нямаше убедителен отговор.