Пътешествие към Арктур

— Какво е това, Тидомин? — попита Маскул.

— Тризъбеца на Хатор.

— И за какво служи?

— Сочи пътя за Сант.

— А кой е Хатор?

— Първосъздателят на Сант… преди хиляди години — обясни жената. — Той е установил законите в страната, а Тризъбецът е символа им. Когато бях малка, баща ми разказваше тези легенди, но повечето съм ги забравила.

Маскул продължаваше да проучва внимателно предмета.

— Как ти влияе Тризъбеца?

— Защо да ми въздейства? — презрително възкликна тя. — Аз съм просто жена, а това са мъжки тайни.

— Изпитах някакво ликуване… Навярно съм се излъгал.

Продължиха нататък. Местността полека-лека се променяше. Землището стана по-равно, пукнатините по-тесни и по-редки. Изчезнаха срутванията и разломите. Специфичната природа на Ифдон Марест сякаш отстъпваше пред порядъка на новата страна.

Не след дълго съзряха в небесата светлосин облак, образуван от миниатюрни, прозирни като желе животинчета. Тидомин улови едно и го изяде като сочна круша, откъсната от дървото. Маскул, който от зори не бе хапвал нищо, я последва. Начаса някаква електризираща енергия заля членовете му и цялото му тяло; мускулите му възвърнаха гъвкавостта си, сърцето му заби ритмично с бавни и отчетливи удари.

— В тази страна храната сякаш е създадена за тялото ми — отбеляза той.

— Навярно обяснението не е в храната, а по-скоро в тялото ти — отвърна тя, загледана в него.

— Нали доведох тялото си с мен.

— Душата си също, но тя се променя бързо.

В горичката те приближиха към ниско дърво с широка корона без листа, но с безчет тънки клончета, еластични като пипала на сепия. Някои от тях шаваха. Помежду им в чудноват маниер подскачаше подобно на дива котка животно с мека козина. Ала след миг Маскул, поразен, си даде сметка, че съществото не се движи свободно, а се мята като мишка в лапите на котка.

Маскул се вторачи в зрелището с болезнено любопитство.

— Тук ролите са разменени по твърде ужасен начин, Тидомин.

— И това ти е противно, защото си роб на думите — отсъди тя и прикри прозявката си. — Ако наричаше растението животно, щеше да сметнеш заниманието му за напълно естествено и забавно. И защо да не го смятаме за животно, а, Маскул?

— Откакто съм в Ифдон Марест, все слушам подобни приказки.

Те извървяха още час, без да обелят дума. Времето се променяше. Лека мъглица забули пейзажа, слънцето заприлича на огромен червен диск, който вече можеха да погледнат, без да замижат. Задуха студен, влажен вятър. Смрачаваше се, докато накрая слънцето изчезна. Маскул забеляза, че кожата, дрехите му и облеклото на спътничката му се покриха със зелен скреж.

Земята тук вече бе стабилна. На около осемстотин метра от тях, на фона на гъстата мъгла грациозно се полюляваше същинска гора от високи водни стълбове — зелени, ослепителни и страховити… Тидомин обясни, че това съвсем не са стълбове от вода, а от движещи се мълнии.

— А опасни ли са?

— Така смятаме — рече тя и продължи да ги наблюдава внимателно. — Обаче виждам, че между тях се разхожда някой и той явно е на противоположното мнение.