Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Добре, кладенецът е кух и не тъй дълбок. Господарю! — викна той.
ТремалНаик внимателно вдигна момичето и го настигна.
— Е, и? — попита.
— Щастието е с нас. Можем да слезем.
— Има ли стълби?
— Не ми се струва. Ще сляза пръв.
Върза се с едно въже, което винаги носеше със себе си, сложи другия му край в ръцете на ТремалНаик и се спусна смело в кладенеца, като размахваше крака в празното пространство. Спускането трая част от минутата и Камамури усети под краката си твърда земя. Тя бе гладко подравнена и при падането му изкънтя, сякаш отдолу имаше кухина.
— Стига, господарю — каза.
— Чуваш ли нещо — попита ТремалНаик, наведен над парапета.
— Нито виждам, нито чувам нещо. Спусни ми момичето, после можеш да скочиш сам. Няма и три метра.
Вързана под мишниците. Ада премина в ръцете на Камамури, след което ТремалНаик скочи и издърпа въжето след себе си.
— Мислиш ли, че тук ще ни открият? — попита махарагът.
— Може би, но ми се струва, че по-лесно ще се отбраняваме.
— Дали има проходи?
— Не вярвам, но това ще разберем по-късно. Ти остани тук с тигъра, а аз ще запаля малката факла, която нося със себе си, и ще се опитам да свестя Ада.
Вдигна отново девойката и я пренесе петдесетина метра по-нататък, а тигърът с един от своите скокове се метна в кладенеца и се изтегна до махарата.
ТремалНаик откъсна от дрехата си широка ивица, просна я на земята и постави отгоре й девойката, клекна до нея и запали малка факла от смола. Синкава светлина обля подземието То бе доста широко, с каменни стени, гук-гам напукани. Сводът бе украсен със скулптури, представляващи глави на слонове и божества, и се издигаше към отвора на кладенеца във формата на преобърната фуния.
В плен на крайна възбуда, блед и треперяш, ТремалНаик се наведе над девойката и развърза златната броня чиито диаманти пръскаха ярка светлина Това красиво създание беше студено като мрамор и бяло като алабастър Очите й бяха затворени и заобиколени от сини кръгове, чертите й напрегнати, а полуотворените й устни разкриваха снежнобелите й зъби. Човек би казал, че е мъртва ТремалНаик нежно оправи дългите й черни коси, паднали по високото й чело, и няколко мига съзерцава тази красота. После докосна челото й и при този допир девойката въздъхна.
— Ада! Ада! — възкликна индиецът.
Главата на момичето, отпусната на рамото, бавно се повдигна, очите й се отвориха и спряха върху лицето на ТремалНаик. От устните му се изтръгна вик.
— Позна ли ме, Ада? — попита я трепетно той.
— Ти… ти тук, ТремалНаик! — възкликна тя със слаб глас.
— Не… не е възможно… Сънувам ли, господи? Отпусна глава на гърдите си и заплака.
— Ада, защо плачеш? — прошепна ТремалНаик. — Не ме ли обичаш?
— Но ти ли си наистина, ТремалНаик?
— Да, Ада. Дойдох навреме, за да те спася.
Тя повдигна мокрото си от сълзи лице и малките й ръце стиснаха сърдечно тези на смелия индиец.
— Не, не е сън! — рече тя и се усмихна през сълзи. — Да, това си ти, самият ти!… Но къде съм? Какви са тези влажни стени? Каква е тази факла?. . Страх ме е, ТремалНаик…
— До мен си, Ада, далеч от неприятелите. Не се страхувай, ще те пазя.
Остана няколко мига загледана в него, после пребледня като мъртвец и цялата се разтрепери.
— Сънувах ли? — промълви
— Не си сънувала — отвърна ТремалНаик, който бе отгатнал мисълта й. — Те се готвеха да те принесат в жертва на чудовищното си божество.
— Да ме принесат в жертва?… Да, да, спомням си всичко Бяха помрачили съзнанието ми, бяха ми обещали щастие в рая на Кали… да, спомням си, че ме влачеха из галериите… спомням си виковете им и огъня, който пламтеше пред мен. Готвеха се да ме хвърлят в кладата… какъв ужас! Страх ме е, ТремалНаик!
Индиецът й отговори с развълнуван глас:
— Не трепери, красива Дево от пагодата, близо си до мен, до ловеца от Черната джунгла, който никога не е изпитвал страх, и защитена от силната ръка на Камамури и острите нокти на моя тигър Дарма.
— Не, до теб се чувствувам сигурна, ТремалНаик Но как се озова тук? Как успя да стигнеш навреме, за да ме спасиш? Какво се случи след онази ужасна нощ в пагодата? Как страдам оттогава, ТремалНаик! Колко сълзи, колко страхове, колко надежди! Мислех, че убийците са те погубили и не хранех надежда да те видя отново.
— А мислиш ли, че аз не страдах в моята джунгла, далеч от тебе? Мислиш ли, че не изпитвах мъка, когато пронизан от камата на Суйодхана, чезнех в дъното на един хамак?
— Какво?. . Пронизан от кама?
— Да, но това е вече минало, за което ми напомня само този белег — рече той и посочи към гърдите си.
— И ти дръзна да дойдеш повторно на този проклет остров?