Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
„В тази пещера ли трябва да умрем?“ — попита се ТремалНаик, като хвърли отчаян поглед по скалите, които лека-полека се спичаха.
В този момент чуха над главите си тайнствен шепот и огромно парче скала се откъсна от свода, разбивайки се шумно на земята. Почти в същия миг от пукнатината се изля дебела струя вода.
— Спасени сме! — извика Камамури.
— ТремалНаик! — промълви девойката, разбудена от шума на падащата вода.
Ловецът се спусна към нея.
— Какво ти е? — попита я.
— Задушавам се… липсва ми въздух. Каква е тази страшна горещина наоколо ни? Шепа вода, ТремалНаик, дай ми шепа вода.
Ловецът от Черната джунгла я взе в силните си ръце и я отнесе до водопада, където махаратът й тигърът пиеха на едри глътки. Напълни шепите си с вода и я поднесе до устните на девойката, което извърши няколко пъти, после на свой ред утоли жаждата си.
Неочаквано тигърът издаде гърлен рев, тупна тежко на земята и взе буйно да се мята. Изплашен, Камамури се спусна към животното, но изведнъж силите го напуснаха и падна по очи със сгърчено лице и устни, покрити с кървава пяна.
— Господарю! — промълви с угасващ глас.
— Камамури! — викна ТремалНаик. — Велики Шива!… Ада! Подобно на тигъра и Камамури, очите на Ада бяха изцъклени, на устата й се бе появила пяна, а лицето й бе неузнаваемо. Размаха ръце в опит да се хване за годеника си, отвори уста да каже нещо, после затвори очи и не помръдна. ТремалНаик я задържа и нададе сърцераздирателен вик:
— Помощ!… Помощ!…
Това бе последният му вик. Зрението му се замъгли, мускулите му се втвърдиха, по цялото му тяло премина остра болка, той се заклати, опита се да се изправи, но падна като поразен от гръм върху нагорещените камъни на пещерата, като повлече със себе си и своята годеница.
Почти в същия миг чу трясък и тълпа индийци нахлу в пещерата, нахвърляйки се върху тях.
Част II
Отмъщението на Тремал Наик
I. Капитан Макферсън
Беше прекрасна августовска нощ — една истинска тропическа нощ.
Въздухът беше приятен, мек, пропит от нежния аромат на ясмин и магнолия. Чистото тъмносиньо небе бе изпъстрено от милиарди блещукащи звезди, а грейналата луна бавно следваше своя път, осветявайки фантастично течението на река Хугли, десния приток на Ганг, която се виеше като безкрайна сребърна лента сред равнината на Бенгалския залив. Рояци марабу прелитаха над течението и много от тях бяха кацнали по двата бряга, в подножията на величествените бананови и тамариндови дървета, свели грациозно клони над водите.
Злокобна, тайнствена тишина цареше навсякъде, нарушавана само от полъха на вятъра, който от време на време размърдваше короните на дърветата, или от воя на чакала — тъжен и висок, който скиташе по бреговете на реката.
Макар да бе късен час и хиляди опасности да дебнеха сред сенките на нощта, един човек се бе излегнал в подножието на едно тамариндово дърво. Изглеждаше на около четиридесет години и носеше униформа на капитан от английските колониални войски сипаи, богато украсена със златни нашивки. Бе висок, добре сложен, с бронзов тен на кожата, но не така тъмен като у индийците Личеше, че е европеец, изложен от дълги години на тропическото слънце Лицето му, излъчващо сила и гордост, бе опасано от гъста черна брада, а челото му — набраздено от първите бръчки. Очите му бяха големи, тъжни, понякога в тях искреше дръзновение.
Не помръдваше, само от време на време вдигаше глава да погледне към голямата река с жест на нетърпение.
Бе изминал половин час, когато в далечината отекна гърмеж
Капитанът протегна ръка към карабината си, богато инкрустирана със сребро и седеф, бързо стана и слезе към брега. като се захващаше за корените на гамаринда, виещи се подобно на змии На север се бе появила една черна точка, която бавно наближаваше, около нея водата се пенеше, явно от ударите на гребла. „Ето ги“ — рече си той. Вдигна карабината високо и стреля. От черната точка, която започваше да взима очертанията на лодка, му отговориха с друг изстрел. „Всичко е наред, този път може би ще науча нещо“ — помисли си капитанът. За миг по лицето му премина сянка на мъка, но веднага след това чертите му се изостриха Отново и хвърли поглед към лодката, която бързо приближаваше под ударите на шест гребла. В нея личаха седем-осем въоръжени мъже.
След десетина минути красива, дълга лодка, карана от шест индийци с широки гребла, предвождани от един сержант сипаи, стигна на няколко крачки от реката. С няколко ловки маневри тя се вряза дълбоко в тревата. Сержантът скочи леко на земята и козирува.