Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Закарайте лодката в малкото заливче — каза капитанът на индийците. — А ти, Бхарата, ела с мен.
Лодката се отдалечи, а капитанът заведе индиеца под тамаринда, където двамата се изтегнаха на тревата.
— Сами ли сме, капитан Макферсън? — попита сержантът.
— Напълно. Можеш да разказваш всичко, без да се страхуваш, че някой ще ни чуе.
— След един час Нагапатнан ще бъде тук. Червенина обля лицето на капитана.
— Значи са го хванали? — възкликна той, развълнуван. — Мислех, че са ме излъгали.
— Истина е, капитане. Негодникът е бил затворен от една седмица в подземията на форт Уйлям.
— Сигурни ли са, че е удушвач?
— Съвсем сигурни, дори е един от техните могъщи вождове.
— Призна ли?
— Нищо, капитане, макар да са го измъчвали с глад и жажда.
— Как е бил хванат.
— Хитрецът се криел в околностите на форт Уйлям и там чакал жертвите си. Шест войника паднали под непогрешимото му ласо и труповете им били намерени голи, с тайнствения знак, татуиран на гърдите им. Преди седем дни капитан Хол излязъл с няколко сипаи решен да открие убиеца. След два часа напразно търсене, спрял под хладната сянка на едно палмово дърво, да си почине. Изведнъж усетил на врата му да се нахлузва ласо и да се затяга. Скочил и дръпнал силно въжето, като извикал за помощ. Стаите били наблизо и скочили върху индиеца, който яростно се мятал, ръмжейки като лъв.
— И значи този човек до един час ще бъде тук? — попита капитан Макферсън.
— Да, капитане — отвърна Бхарата.
— Най-после!
— Изглежда искате да узнаете нещо от него, нали?
— Да — отвърна капитанът и лицето му се помрачи
— Вас нещо ви измъчва, което криете от мен, капитан Макферсън — каза сержантът.
— Вярно е, Бхарата — отговори Макферсън с глух глас.
— Защо не ми разкажете всичко? Може би бих могъл да ви бъда полезен.
Капитанът не отговори. Бе станал мрачен, а погледът му се навлажни. Разбираше се, че тежка мъка тегнеше на душата му.
— Капитане — каза сержантът, трогнат от вида му, — да не би да разбудих у вас тъжни спомени? Простете, не знаех.
— Няма какво да ти прощавам, приятелю мой — отвърна Макферсън и стисна силно ръката му. — Редно е да знаеш всичко.
Стана, направи няколко крачки с наведена глава и скръстени ръце, после седна отново дО сержанта. Една сълза мълчаливо се стече по обгорелите му скули.
— Това стана през 1852 година… — започна с глас, който напразно се опитваше да овладее. — Жена ми бе починала няколко години преди това и ми бе оставила едно момиче, красиво като пъпка на роза, с черни коси и големи, благи очи, които блестяха като диаманти. Още си спомням, когато подскачаше сред сенчестите алеи на парка, за да гони пеперудите; спомням си още вечерите, в които, седнала до мен под един голям тамаринд, свиреше на ситар и ми пееше песните на моята далечна Шотландия. О, колко бях щастлив по онова време… Ада, бедна моя Ада!…
Пристъп на плач задави гласа му. Скри лице между ръцете си и няколко минути Бхарата го чуваше да хълца като дете.
— Кураж, капитане — каза сержантът.
— Да, кураж — промълви капитанът и гневно изтри сълзите си. — Толкова време вече не съм плакал. Но понякога това ме облекчава.
— Продължете, ако нямате нищо против.
Макферсън остана замислен няколко минути, сякаш да се освободи от скръбния спомен, после продължи:
— Една сутрин населението на Калкута бе в плен на голяма уплаха. Тхугите, или както ги наричат, удушвачите, бяха разлепили по стените и по дънерите на дърветата манифести, в които предупреждаваха жителите, че тяхната богиня желае една девойка за нейната пагода. Без да знам защо бях обзет от безпокойство — чувството, че над мен е надвиснала опасност. Същата вечер откарах дъщеря ми с лодката във форт Уйлям, сигурен, че тхугите не ще могат да преминат през зидовете, за да стигнат до нея. Три дни по-късно — няма да повярваш — Ада се събуди с татуировката на удушвачите по ръцете.
— А! — възкликна Бхарата, прибледнял. — Кой я татуирал?
— Не се разбра.
— Значи тхугите са проникнали във форта?
— Така изглежда.
— Да не би да имат съучастници сред нашите сипаи?
— Сектата им е огромна, Бхарата, и има сподвижници в цяла Индия, в Малайзия и дори в Китай.
— Разказвайте, капитане.
— Аз, който до тогава не познавах страха, този ден го изпитах. Разбрах, че дъщеря ми е била избрана от чудовищната богиня и удвоих предохранителните мерки. Хранехме се заедно, спях в съседната стая, бях поставил часовои, които бдяха ден и нощ пред нейната врата. Всичко се оказа излишно: една нощ дъщеря ми изчезна.
— Изчезна? Но как?…
— Единия от прозорците беше разбит, откъдето удушвачите са влезли и са я отвлекли. Съучастниците бяха сипали силен наркотик във виното ни и никой нищо не бе чул, нито забелязал.