Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
— Безобразник! — извика Алваро.
За щастие, предводителят на еймурите не го разбра. Като се наведе ниски към земята, той я докосна с език и излезе, придружен от момчето.
— Какво ще кажеш, Гарсия? — попита Алваро, като останаха сами. — В състояние ли си да изпълняваш длъжността на малък магьосник?
— Не знам какво ще поискат от мен тези диваци, но за сега не ни заплашва опасността да бъдем изядени, а това е най-важното!… Признавам, че ми е трудно да се примиря с мисълта, че стомахът на някой дивак ще ми бъде гроб.
— И на мен, момче.
— Как мислите, дали ще ни оставят тук или ще ни заведат в по-хубава колиба?
— Не знам. Дори и Диас, както се вижда познава малко тези диваци, макар че познава много племена.
— Мисля, че…
Идването на индианското момче прекъсна думите му. Момчето не беше само, с него бяха дошли четирима диваци, ужасни на вид и украсени с пера от папагал. Те носеха две големи кошници.
— Какво искат те? — попита Алваро.
— Носят ви дрехите и украшенията на умрелия пиайе. Покойникът е имал достатъчно запаси от всичко и се е ползвал с голяма слава. Вие ще трябва да присъствате на погребението му, за да може част от душата му да премине във вас.
— Как! Нали каза, че е умрял преди седмица?
— Да, но той не може да бъде изяден, преди да се намери негов наследник.
— Да бъде изяден ли? Значи еймурите чувстват такова голямо уважение към този мъртвец, че дори са готови да го изядат?
— О, не! Те ядат само пленниците и само по време на дълги гладувания ядат труповете на роднините си… Но побързайте, сеньори, предводителят ви чака.
Четиримата индианци отвориха кошниците и извадиха от там диадеми, направени от растителни жилки, между които бяха вплетени късчета злато, огърлици и гривни от зъби на каймани и ягуари, престилки, направени от кожа на дива свиня и безкрайно количество билки и чудни лекарства.
Момчето даде знак и индианците окачиха на шиите на европейците огърлици, на ръцете им — гривни, вързаха им престилки, сложиха на главите им най-красивите диадеми от пера и поканиха пътешествениците да излязат.
— Бъди сериозен! — каза Алваро на приятеля си. — Великият свещенослужител не трябва да се смее, помни това!
— Ще направя всичко възможно да потисна смеха си, сеньор! — отговори Гарсия.
Зад тях имаше широка поляна, обградена с колиби, които вероятно принадлежаха на някое победено племе. Около петстотин възрастни мъже, почти голи, но въоръжени с лъкове, криваци, граватани и каменни секири, се скупчиха на поляната. Някои от тях бяха прави, други клечаха в очакване на нещо. Всички имаха страховит изглед с дългите си черни коси и страшните рисунки по тялото, които им служеха да плашат враговете си.
Предводителят на еймурите беше застанал в средата на поляната, а до него се беше разположила свитата му. Пред тях се намираше някакъв дълг и обемист пакет. Щом се появиха двамата пиайе с бяла кожа, на поляната се чу оглушителен рев, сякаш там се бяха събрали стотина зверове. Но по даден знак от предводителя, ревът се прекрати.
— Чудесна компания! — извика Гарсия. — Всички реват като диви зверове.
— И тичат като тях — прибави Алваро, като видя как всички наклякаха.
— Сеньор Алваро, сърцето ми замира от страх, като си помисля, че могат да ни сложат на огъня.
— Не се страхувай, ние сме свещени за тях.
— А какъв е този пакет пред тях?
— Мисля, че в него се намира трупът на умрелия пиайе.
— Какво? Да не ни накарат да го изядем за да влезе душата му в телата ни?
— Не говори така, защото започва да ми се повдига.
Предводителят се приближи към тях и с най-дълбоко уважение им направи знак да го последват.
Свитата му вече беше повдигнала пакета, обвит с груб материал, изработен от жилки или от кората на някакво растение и го понесе към гората. Останалите ги последваха; едни от тях вървяха, а други бързо пълзяха. Те ръмжаха глухо като ягуари, а понякога изпускаха остри гърлени звукове, като скубеха косите си и се удряха с юмруци по гърдите.
— Дали не са отишли да погребат покойника? — попита Гарсия.
— Може би, ако у тях съществува обичаят да погребват покойниците си. Но аз се съмнявам в това.
Еймурите с викове и рев се пръснаха из гората. След половин час хората, които носеха пакета се приближиха към една река, която изглеждаше от брега много дълбока.
Предводителят се изкачи на една скала, надвиснала над реката и няколко минути внимателно се вглеждаше във водата.
Алваро и Гарсия, които го бяха последвали, го запитаха какво гледа.
— Кариби — отговори еймурът.
— Кариби! — извика Алваро. — Сигурно са онези малки рибки, които едва не изядоха Диас. Спомняш ли си, Гарсия?