Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Не мога да си го позволя. Много обеднях, моя мила Лилиан.
— Знам. Тъкмо затова е толкова драматично да се обядва с тебе.
— Какво? Защо?
— С всяка глътка вино човек изпива и капчица кръв от сърцето ти!
— Фуй! По дяволите! — каза Гастон изведнъж съвсем нормално. — Какъв образ! При такова вино! По-добре да говорим за нещо друго. Може ли да опитам от твоите морски таралежи?
Лилиан му поднесе чинията си. Гастон набързо изяде три парчета. Той все още се мъчеше да направи икономия от яденето, но при пиенето тръгна в крак с Лилиан. Така и така щеше да заплати виното, поне да си направеше удоволствие.
— Дете мое — каза той, когато бутилката бе вече празна, — как бързо тече времето! Още те помня, когато ти…
Лилиан почувствува мигновена, остра болка.
— Не желая да слушам нищо за това, чичо Гастон. Обясни ми само едно — защо са ме нарекли Лилиан? Мразя това име.
— Така пожела баща ти.
— Защо?
— Желаеш ли ликьор към кафето? А коняк? Може би шартрьоз? Или арманяк? Така си и мислех! — Гастон видимо се бе разнежил. — Добре, значи, два арманяка. И така, баща ти…
— Какво?
Заприличал отново на марабу, старецът й смигна.
— Когато беше още млад, той прекара няколко месеца в Ню Йорк. Сам! А след това настоя да те нарекат Лилиан. На майка ти й беше безразлично. По-късно чух, че в Ню Йорк си имал… е, да речем, преживял много романтична история с някаква жена на име Лилиан. Не ми се сърди, но ти сама ме попита за това.
— Слава богу! — каза Лилиан. — А аз си мислех, че майка ми е прочела това име в някоя книга. Тя четеше много.
Гастон кимна с птичата си глава.
— Да, наистина много четеше за разлика от баща ти. Ами ти, Лили? Ти възнамеряваш… — той се огледа наоколо — да живееш сега тук? Не мислиш ли, че вършиш грешка?
— Тъкмо мислех да ти задам същия въпрос. След виното у тебе като че се появи нещо човешко.
Гастон отпи от своя арманяк.
— Смятам да устроя за тебе малка вечер.
— Вече ме заплаши веднъж с това.
— Ще дойдеш ли?
— Не, ако ще се пие само по чаша чай или един коктейл.
— Ще бъде истинска вечеря. Останали са ми няколко бутилки вино. , . само няколко, но могат да съперничат на това, което сега пихме.
— Така съм съгласна.
— Станала си хубаво момиче, Лили. Но коравосърдечна! И още как! Баща ти не беше такъв.
„Коравосърдечна — помисли Лилиан. — Какво нарича той коравосърдечност? И нима съм такава? А може би сега нямам време за деликатни лъжи, които скриват неудобните истини под фалшивата позлата на добрите маниери?“
От прозореца си Лилиан можеше да види островърхата кула на Сен Шапел, която като игла се забиваше в небето над сивите стени на Консиержри. Спомни си как изглеждаше църквата преди. През първия слънчев ден Лилиан отиде там.
Беше почти по обяд и църквата с нейните високи прозорци с разноцветни стъкла бе като пронизана от светлината, приличаше на някаква прозрачна кула, изградена от лъчи. Човек имаше чувството, че вижда навсякъде само прозорци, през които струеше в църквата небесносиня, огненочервена, жълта и зелена светлина. И тези цветове бяха толкова ярки, че Лилиан ги откриваше върху кожата си, сякаш се къпеше в пъстроцветна вода.
Освен Лилиан в църквата имаше и няколко американски войници, които скоро си отидоха. Тя седеше на една пейка, обгърната отвсякъде от светлина, и това бе най-нежната и най-царствена тъкан на света! Искаше й се да свали от себе си дрехите си, за да погледа как полупрозрачният брокат се стича по тялото й. То бе водопад от светлина, то бе опиянение, неподвластно на земните закони, падане и въздигане в същото време! Струваше й се, че диша светлина. Имаше чувството, че всички тези сини, червени и жълти цветове проникват в кръвта и дробовете й, сякаш вече не съществуваше несъответствието между телесна обвивка и съзнание. Цялото й същество се усещаше пронизано от светлина като от рентгенови лъчи, но докато те оголваха скелета й, тази светлина разкриваше тайнствената сила, която караше сърцето й да бие и кръвта й да пулсира. Това бе самият живот и докато седеше на това място притихнала, без да помръдва, оставила се във властта на светлината, усещаше, че принадлежи изцяло на нея, че вече не е самотно, изолирано същество, а светлината я приема в себе си и я закриля. Внезапно я обзе мистичното чувство, че никога няма да умре, докато тази светлина съществува за нея, и че нещо от нея самата е безсмъртно — частицата от сърцето й, отдадена на тези магически лъчи. Това бе велика утеха и тя нямаше никога да я забрави; животът й, онова, което й оставаше да преживее, трябваше да заприлича на тази зала, да се превърне в кошер, пълен с най-лекия мед на света — мед от лъчи, да бъде светлина без сянка, живот без съжаления, горене без пепел…