Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
Сега тя не можеше да спи. Беше неспокойна и тъжна. Покоят, който беше най-голямото им постижение, беше изчезнал.
— Скъпа — утешаваше я той, — престани да се тревожиш. Вече всичко премина.
— Не мога да повярвам — отговори Магда Риджуей. — По цели нощи лежа будна и си представям как миналото ще се върне отново, как цял свят ще го узнае и където и да идем, ще ни сочат с пръст. Как, мислиш, нашите приятели ще ни приемат, ако знаят коя бях аз и кой е бил мой съпруг?
— Всичко това е било много отдавна. Сега никой не се интересува от него.
— Нашето поколение се интересува. Те воюваха в тази война, бяха част от нея. За тях това петно никога няма да бъде измито, а и за мен също.
— Не бива да говориш така — извъртя се той рязко към нея. — Ти нямаш нищо общо с това, което се е случило!
— Десет години бях негова жена. — Говореше бавно, сякаш това й струваше много усилия. — Угощавала съм в дома си тези чудовища. Живеех с ограбеното от цели семейства, които изпращаха на смърт. Бях част от всичко това, Джерълд. Живеех със смъртта, лежах в нейните прегръдки и родих дете от нея. Това беше най-ужасява-щото, тази безумна страст към детето. — Тя потрепери. — Безмилостен и без всякакви човешки чувства към когото и да било, а щом станеше дума за детето, всичко се променяше у него! Знаеш ли, че прекарваше часове в детската стая, за да си играе с нея? Сядаше до креватче-то й, наблюдаваше всяко нейно движение и държеше малките ръчички в своите пръсти. Когато се доближавах, чувах как й бърбори и тананика като жена. Ако заплачеше, изтичваше там и така крещеше на гувернантката, че чак ми се повръщаше. Намирах това негово поведение така ужасяващо, че самата аз не можех да се доближа до нея. И той знаеше това, защото се вбесяваше и ме обвиняваше, че не я обичам, но аз не можех, тя беше негова. Когато и да погледнеше към мен това дете, гледаха ме неговите очи. Имах чувството, че съм му родила чудовище. Това беше и причината за любовта му към нея, та нали тя беше негово копие. Бедната Пола! Не можех да направя нищо, никога не успях да преодолея дълбоко в сърцето си това чувство от онези години. Това ме кара да се чувствувам много виновна пред нея.
— Винаги си била прекрасна майка. Не говори нелепости. Боя се, че я поразглезихме малко, това е всичко. Разводът й с Джеймс също я промени, направи я раздразнителна. Какво общо имаш ти с тези неща, мила моя? Престани да мислиш за Бронзарт и миналото. Той е мъртъв, а също така и този Блек. Нищо не те свързва повече с това, което е отминало.
— Спомням си Блек така добре. Албрехт Шварц, дребен човек, наперен в униформата си. Боготвореше генерала, следваше го като сянка. Никога няма да забравя сцената, когато донесоха за пръв път у дома Солницата на Пьоленберг. Той беше също там, а моят мъж се смееше доволно: „Как ти харесва центърът на гостната ти маса?“, така ми каза. Знаех как беше стигнало до нас това съкровище и няма да забравя изживения тогава срам. Баща ми и старият Фон. Хесел бяха приятели. Побягнах вън от стаята, а знаеш ли какво направи той? Донесе Пола и я постави пред съкровището! „То е за нея — ми каза после. — Тя го докосна и се засмя. Хареса го! Значи тя ще го има — моят подарък за нея!“ Немного след това то изчезна и не го видях повече. Никога не го попитах какво е сторил с него, не исках да знам. Беше станал като луд. Войната отиваше все по-зле за нас. Стана още по-лош. Говореше, че отива да се бие в Русия със своята СС-дивизия и че щял да изтрие русите от лицето на земята. Започнах да се моля дано замине и никога повече да не се върне. И молитвата ми бе чута! Знаеш ли, че от този момент започнах да вярвам в Бога?
— Знам, казвала си ми. Той е мъртъв и никой не може да го доведе обратно на този свят, каквото и да прави Пола!