![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
Чух думите, но те не стигнаха до съзнанието ми. По някаква причина поклатих отрицателно глава.
— Може просто да са ги запазили отпреди…
— Не. Те извършват и възрастови тестове. Тези косми са на дете на възраст около две години.
Предполагам, че вече съм знаел това. Сам можех да видя, че това не беше меката бебешка косица на дъщеря ми. Тя не можеше да остане със същата коса. Нейната трябва да е потъмняла и да се е сгъстила…
Едгар ми подаде някаква бележка. Поех я, все още замаян. Шрифтът беше същият като онзи, който видяхме преди осемнайсет месеца. Най-горният ред над прегъвката гласеше:
ИСКАТЕ ЛИ ЕДИН ПОСЛЕДЕН ШАНС?
Усещах ускорените удари на сърцето си. Гласът на Едгар прозвуча като от далечно разстояние.
— Навярно трябваше да ти го съобщя незабавно, но ми се видя като очевидна измама. С Карсън решихме да не ти даваме напразни надежди. Имам приятели, които можаха да ускорят ДНК резултатите. Все още пазехме космите от предишната пратка. — Той сложи ръка на рамото ми. Аз не помръднах. — Тя е жива, Марк. Не знам как и къде, но Тара е жива.
Очите ми останаха приковани в кичурчето коса. Тара. Косата принадлежи на Тара. Златисто-пшениченият гланц е неин. Погалих я през плика. Искаше ми се да бръкна вътре и да докосна дъщеря си, но си помислих, че сърцето ми навярно ще се пръсне.
— Искат още два милиона долара. Писмото отново ни предупреждава да не се обаждаме в полицията. Твърдят, че имат вътрешен източник. Изпращат ти нов клетъчен телефон. Парите са в колата ми. Разполагаме с още двайсет и четири часа, може би. Това е отсрочката, която ни дадоха за ДНК теста. Имай готовност.
Най-сетне прочетох писмото. После хвърлих поглед към баща си в инвалидната количка. Продължаваше да се взира право напред.
Едгар се обади:
— Знам, че ме смяташ за богат. Богат съм, предполагам. Но не толкова, колкото ти мислиш. Използвам кредити и…
Обърнах се към него. Очите му бяха широко отворени, а ръцете му трепереха.
— Онова, което искам да кажа, е, че не разполагам с толкова много свободни пари. Не съм направен от пари. Това е.
— Изненадан съм, че изобщо правиш това — казах.
Забелязах моментално, че думите ми го жегнаха. Прииска ми се да ги върна назад, но по някаква причина не го сторих. Отново насочих поглед към баща си. Лицето на татко беше замръзнало, но когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че по бузата му се бе търкулнала сълза. Това не означаваше нищо. Татко и преди се е просълзявал без видима причина. Тъй че не го приех като някакъв знак.
Но тогава, без да искам, проследих погледа му. Погледнах отвъд футболното игрище и вратите му, отвъд двете жени в екипи за джогинг, през улицата почти на стотина метра от нас. Стомахът ми пропадна. Там беше застанал мъж по червен суичър и черни джинси, с бейзболна шапка „Янки“, с ръце в джобовете, който гледаше право към мен.
Не можех да зная със сигурност дали бе същият мъж. Червено-черното съчетание на дрехите му едва ли беше рядкост. И може би си въобразявах, тъй като беше доста далеч от мен, но той като че ли ми се усмихваше. Цялото ми тяло се разтресе.
Едгар произнесе:
— Марк?
Почти не го чух. Надигнах се с поглед, впит в него. Отначало мъжът със суичъра остана напълно неподвижен. Затичах се към него.
— Марк?
Но аз знаех, че не греша. Човек не забравя такова нещо. Можех да го видя и със стиснати очи. Образът му никога не ме напуска. Мечтал съм за подобни моменти, знам си го. Знам и какво носят подобни мечти. Знам кой беше той.
Все още на значително разстояние от мен, мъжът вдигна ръката си и ми махна. Продължавах да се движа към него, но вече виждах, че е напразно. Бях прекосил парка наполовина, когато към него се приближи бял миниван. Човекът със суичъра ми изпрати въздушен поздрав, преди да изчезне в него.
Колата се изпари, преди да съм стигнал до улицата.
ГЛАВА 13
Времето започна да си играе с мен на криеница. Ту идваше, ту си отиваше. Забързваше се, после тръгваше бавно, ту беше на фокус, ту се размиваше. Но това не продължи дълго. Оставих се хирургът у мен да вземе надмощие. Той, Марк лекарят, знаеше как да подрежда нещата в различни отделения. Това ми се удава по-лесно в работата, отколкото в личния живот. Умението да разпределям, да отделям и да се дистанцирам така и не се пренасяше в личната сфера. В работата съм способен да канализирам емоционалния излишък, да му давам възможност да се превръща в конструктивна целенасоченост. Ала у дома никога не съм успявал.
Но кризата бе предизвикала промяна. Подреждането в разни отделения не бе толкова въпрос на желание, колкото на оцеляване. Не можех да си позволя да ставам емоционален, да се въргалям в съмнения или да мисля какво е детето ти да липсва цели осемнайсет месеца… Това би ме парализирало. Похитителите навярно разчитаха на това. Искаха аз да се разпадна. Ала аз работя добре под напрежение. Тогава съм в най-добрата си форма. Знам го. И сега трябваше да сторя същото. Бях издигнал стените и вече можех да погледна на ситуацията рационално.