Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

ГЛАВА 14

Пет часа по-късно влакът на Рейчъл спря на гара Нюарк.

Не успявах да се освободя от мислите за онези стари филми, в които влакове разделят двама влюбени, за струящите изпод тях кълбета пара, за кондуктора, произнасящ последно предупреждение, за пронизителната свирка и за тракането, което колелата произвеждат при потеглянето, при което единият влюбен виси от прозореца и маха, а другият тича по перона. Не зная как изобщо ми хрумнаха подобни мисли. ЖП гарата Нюарк беше романтична колкото купчина хипопотамска тор, накацана от мухи. Влакът се приближи почти без звук и във въздуха не се носеше нищо приятно нито за окото, нито за носа.

Но когато Рейчъл слезе, продължавах да чувам ударите на сърцето си. Беше облечена в избелели сини джинси и прилепнало червено поло. През рамото й висеше сак и тя го повдигна нагоре, докато слизаше. За момент просто зяпах. Съвсем наскоро бях навършил трийсет и шест години, а Рейчъл беше на трийсет и пет. Не сме били заедно от над десет години. Бяхме изживели целия си зрял живот разделени. Някак странно е, като помислиш. Вече ви разказах за скъсването ни. Опитвам се да разнищя причините, а те навярно са съвсем прости. Били сме деца. А децата вършат глупости. Не проумяват отката от действията си. Не мислят в далечна перспектива. Не съзнават, че сърцебиенето може и да не ги напусне.

Ала днес, когато осъзнах, че ми е нужна помощ, първата ми мисъл бе за Рейчъл. И тя се притече.

Запъти се към мен без колебание.

— Добре ли си?

— Бива.

— Обадиха ли се?

— Не още.

Тя кимна и тръгна по платформата. Тонът й беше сериозен. У нея заговори професионалистът.

— Кажи нещо повече за ДНК анализа.

— Не зная нищо друго.

— Значи не е категоричен.

— Не е категоричен като доказателство за пред съда, но те изглеждат съвсем сигурни.

Рейчъл премести сака си от дясното на лявото рамо. Опитах се да вървя в крачка с нея.

— Налага се да вземем някои трудни решения, Марк. Готов ли си за такова нещо?

— Да.

— Преди всичко сигурен ли си, че не искаш да се свържеш с ченгетата или ФБР?

— В писмото се казва, че имат вътрешен човек.

— Вероятно лъжат — допусна тя.

Изминахме още няколко метра.

— Предишния път се свързах с органите на реда — напомних.

— Това не значи, че е било погрешен ход.

— Но определено не беше и правилният.

Тя направи с глава знак „и да, и не“.

— Ти не знаеш какво се е случило последния път. Може да са засекли опашката. Или да са наблюдавали къщата ти. Но най-вероятно е изобщо да не са имали намерение да ти я връщат. Схващаш ли?

— Да.

— И все пак не ги искаш в играта?

— Тъкмо затова ти се обадих.

Тя кимна и се спря в очакване да й посоча накъде да вървим. Посочих надясно. Тя закрачи отново.

— Има още нещо — каза.

— Какво?

— Този път не можем да им позволим те да диктуват темпото. Трябва да настояваме за гаранция, че Тара е жива.