Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
Когато сметна, че чува далечен тропот на копита, Голдмунд се огледа учудено. Възможно ли бе да го преследват? Той посегна към малкия ловджийски нож в джоба си и го извади от дървената му калъфка. Сега вече видя конника и отдалеч позна един от конете от обора на рицаря, който уверено се приближаваше към него. Бягството би било безполезно, спря и зачака без същински страх, но все пак много напрегнат и любопитен, с разтуптяно сърце. В един миг светкавично му мина през ума: „Ако би ми се удало да убия този конник, колко добре ще ми тръгне. Ще имам кон и светът ще ми принадлежи.“ Но когато позна и конника — беше младият коняр Ханс със светлосините воднисти очи и смутеното лице на добър момък, — трябваше да се засмее; да убие това мило, добродушно момче би могъл само човек със сърце от камък. Поздрави приятелски Ханс, нежно поздрави и коня Анибал, който веднага го позна, а Голдмунд го потупа по влажната топла шия.
— Накъде си тръгнал, Ханс? — попита той.
— При тебе — усмихна се момчето с блестящи зъби. — Ама доста път си извървял! Аз не трябваше да се спирам, само да те поздравя и да ти предам нещо.
— От кого да ме поздравиш?
— От госпожица Лидия, Е, ама ти там ни остави страшно черен ден, магистър Голдмунд. Радвам се, че мога поне малко да се поразвлека, макар господарят да не бива да забележи, че съм излязъл и имам поръчка за тебе. Иначе животът ми е на косъм. Е, хайде, вземи. — Ханс му протегна малък пакет, който Голдмунд пое.
— Кажи, Ханс, нямаш ли някое парче хляб в джоба. Ако е така, дай ми го.
— Хляб! Сигурно ще се намери някоя коричка. — Той зарови в джобовете си и извади парче черен хляб. Веднага след това искаше да си тръгне.
— Какво прави госпожицата? — попита Голдмунд. — Нищо ли не ти поръча? Нямаш ли някакво писъмце?
— Нищо. Видях я само за момент. В къщата бушува буря, знаеш ли; господарят снове наоколо като цар Саул. И тъй следваше да ти дам пакета, нищо повече. Трябва да се връщам.
— Да, но само един момент. Драги Ханс, не можеш ли да ми отстъпиш ловджийския си нож?
Имам един, но е малък. Ако дойдат вълци, би било по-добре да държа в ръцете си нещо истинско.
Но Ханс не искаше да чуе за това. Много щял да съжалява, каза той, ако на магистър Голдмунд му се случи нещо. Но своята кама, не, никога не би я дал, не и за пари, не и при размяна, о, не, дори самата света Геновева да го молела за това. А сега трябвало да бърза, съжалява, но пожела добро време.
Двамата разтърсиха ръцете си, момчето препусна коня; със странна болка в сърцето Голдмунд гледаше подире му. После разтвори пакета; зарадва се на добрите ремъчета от телешка кожа, с които бе обвързан. Вътре намери плетена вълнена дреха от дебела сива прежда, явно ръчна работа, която Лидия бе изработила с мисълта за него; той видя, че във вълнената дрехи е добре завито още нещо твърдо. Това беше парче шунка, а в шунката бе направен малък прорез, в който бе пъхнат блестящ златен дукат. Нямаше обаче никаква записка. С подаръците на Лидия в ръце Голдмунд стоеше нерешително сред снега. После свали горната си дреха и навлече вълнената, топлеше приятно. Бързо се облече отново, скри златната монета в най-сигурния джоб, препаса се с ремъците и продължи да крачи направо през полето. Беше време да стигне до място, където ще може да отдъхне, много се бе изморил. Но не искаше да отиде при селяните, макар там да би било по-топло и положително да имаше мляко; не му се искаше да бъбри и да бъде разпитван. Пренощува в плевнята, рано сутринта тръгна в мраз и силен вятър, гонен от студа да прави големи преходи. Много нощи той сънуваше рицаря и неговия меч, сънуваше и двете сестри; много дни го потискаха самотата и тъгата в сърцето.