Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
— Добре, де. Добре. — Джоан го загърби и продължи да мие чинии. — Само че не виждам къде ще я сложиш. Откакто Джудит стана вегетарианка, хладилникът е, така натъпкан със зеленчуци, че направо ми иде да заплача.
Обърнатият към него гръб на жена му го възбуди. Обикновено ставаше така. Той се приближи до нея и пъхна; зелката между умивалника и лицето й.
— Погледни я само, скъпа. Не е ли красива? Толкова е съвършена. — Всъщност той я провокираше само отчасти влязъл в магазина, подмамен от великолепието на една пирамида от зелки. Сякаш отново бе запленен от тяхната безмълвна, гланцирана изящност, чакала цели трийсет години, докато отново бъде преоткрита от него. От много отдавна, може би чак от юношеска възраст, чувствата му не бяха се разголвали с такава невинност и откровение. Какви божествени усещания — изчистена сферичност, лек натрапчив мирис на изба, приятна тежест в ръката. Той не избра най-голямата, а най-кръглата, най-идеална зелка, и я отнесе гола, в ръка, до касата, където момичето, примигвайки от изненада, я мушна в един хартиен плик и му взе 33 цента. Докато изминаваше с колата едната миля до вкъщи, тайната сфера, сложена на седалката до него, му заприлича на дупка, пробита през пластовете на времето назад към действителността. Сега, отрязвайки си един резен от бледата й „буза“, мислите му се върнаха обратно към отминалите години, докато той стоеше застинал неподвижно, съзерцавайки Вълшебството на наранената гладка повърхност, на деликатната компактност на листата, всеки един чинно приел овала на своята крива като настроени в определена тоналност струни на китара. Вкусът бе по-мек, отколкото в спомените от детството му, но усещането в устата му бе приятно.
Бийн, най-малката от децата, само на десет, влезе в кухнята.
— Какво яде татко? — попита тя, надзъртайки в празния плик за сладки. Знаеше, че баща й обича да си похапва лакомства.
— Татко си е купил зелка — отвърна й Джоан.
Детето погледна баща си с предварително подготвен закачлив поглед. Мама и животните, особено пък конете, винаги излъчваха една такава истинска, поглъщаща те топлина — всичко останало изглеждаше повърхностно като евтина комедия.
— Ама че глупост — рече тя.
— Няма нищо глупаво — отвърна Ричард. — Опитай — предложи й зелката той, сякаш това бе ябълка. Представи си наредените в малката й кръгла главица безброй много листа от женска психология, прилежно сгушени един в друг, с идеално съвпадащи гънки.
Бийн сбърчи нос и грубо се изсмя.
— Уф, това е ужасно — рече тя и флиртувайки, с пламъчета в погледа, добави по-дръзко: — И ти си ужасен. — После се пресегна и опита от зелката.
Почувствал се засегнат, Ричард й отвърна:
— Аз също не те харесвам. Харесвам само зелката — и целуна хладния бледен, плътно импрегниран зеленчук Веднъж, и след това още Веднъж, по „бузата“. Изненадана, Бийн тихичко се изхихика.
Все още с обърнат гръб, Джоан се обади откъм мивката:
— Ако Въобще е трябвало да купуваш нещо, да беше се сетил за миялната машина. Колко дни вече мия съдовете на ръце.
— А ти защо не се сетиш за твоите обещания? — отвърна той. — Къде е херметическата опаковка за зелето ми?
Но с наближаването на края на седмицата, зелката се спаружи. Свежите гладки рани от всеки резен станаха кафяви и омекнаха още на следващия ден. С настойчиво постоянство Ричард режеше от зелката, гризеше и бавно си проправяше път към сърцевината, караща езика му да изтръпва толкова силно, че дори и застаряващите му вкусови рецептори с тяхната притъпена — чувствителност не можеха да останат разочаровани. Припомни си как едно време „баба му режеше зелето за зимнина върху застланата с мушама маса и му даваше остатъците от сърцевината за следобедна закуска. След като изяде зелката, той не купи друга. По същия начин никога не се връщаше при някоя своя любовница, след като Джоан бе научила за нея и започнеше да й се присмива. Откакто бяха женени, изглежда всеки от тях наистина бе придобил едно невидимо, трето око — между двете истински, и този неин свръхчувствителен орган на женската прозорливост винаги успяваше да разбули мъглата на неговите еротични мисли.
От друга страна, той никога не успяваше да разкрие нейните любовници, докато имаше връзка с някой от тях. Месеци и дори години по-късно тя му разказваше за някоя от своите авантюри в завършен вид, с изискано допълващи се една друга подробности като листа около сърцевината на зелка, но тогава вече ставаше ясно, че въпросният мъж се е оженил повторно и преместил в Сиатъл, а нейните собствени рани са били тайно «облизани» на спокойствие и отдавна зараснали. Затова Ричард знаеше, че ако вечер се върне вкъщи и открие руменина по лицето й, за пред него това щеше да си остане само поредната нова бръчка на невинност.