Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Накрая той си тръгна. През оглушителните удари на сърцето си Лиарин чу бъбренето на двете стари дами, които тъкмо влизаха в салона, фоайето беше празно. Лиарин побягна, защото знаеше, че позволи ли му сега да я докосне, това би помело всякакво благоразумие.
Останала без дъх, тя изтича нагоре по стълбите и се скри в стаята си. Заключи вратата и се сви на канапето, но не я изпускаше от поглед и наостряше уши, за да не пропусне случайно шума от ботушите му в коридора. Ето го! Той се приближи до вратата и замря. Чу се тихо почукване. Тя прехапа устни, когато то се повтори. Накрая се почука за трети път, топката на вратата се завъртя, после стъпките му се отдалечиха по коридора. Лиарин въздъхна от облекчение, но се почувства и някак разочарована.
От север нахлуха студени ветрове. Появиха се големи черни облаци и закриха и последната руменина на западния хоризонт. Започна да вали, отначало само ситни капки, които прочистиха въздуха от праха и донесоха прекрасен свеж мирис. След това вятърът се превърна в буря. Светкавици раздираха здрача и върху полята на Бел Шен се изля истински порой. Из стаите се разтичаха слуги да затворят прозорците и да разпалят огньовете, които бяха изгасени през деня. Лошото време предизвика весели разговори за съдбата на мистър Тич и бандата му. Всички бяха единодушни, че техният колар Хикъри има достатъчно ум, за да намери някъде подслон, но как тайфата щеше да прекара вечерта в някоя плевня, без да се разкъса взаимно, никой не знаеше.
Уилабел помогна на младата си господарка да се преоблече за вечеря и въпреки че Лиарин би предпочела да се скрие в стаята си, накрая отстъпи пред милите грижи на чернокожата икономка. Не й беше трудно да избере рокля, тъй като имаше една-единствена — смарагдовозелената. Беше много елегантен тоалет с открити рамена, дълбоко деколте и пристегнат корсаж, който повдигаше бюста. Всяка дама със скромността на Лиарин би се притеснявала от неговата предизвикателност, особено в присъствието на Аштън. Впрочем деколтето беше малко по-прибрано от това, с което Марелда се появяваше напоследък, но във всички случаи говореше за дързост и самочувствие.
Когато слезе по стълбите и чу тиха музика от салона, Лиарин се почувства малко по-спокойна. Докато Аштън беше зает с виолончелото си, щяха да й бъдат спестени настоятелните му нежности и пронизителните погледи. Нещо повече. Докато той се отдаваше на свиренето, тя щеше да има възможност да го наблюдава до насита.
Топлите пламъчета, които танцуваха над големите свещници, потапяха помещението в мека светлина. В камината гореше весел огън и създаваше приятна интимна атмосфера.
По нощното небе навън все още проблясваха светкавици, бурята бушуваше около къщата и брулеше дървета и храсти в градината. Аштън седеше с гръб към вратата.
Въпреки че го виждаше само отзад, Лиарин позна веднага, че е облечен както винаги безупречно. Той, изглежда, имаше вкус към елегантни и отлично ушити дрехи, както личеше сега от тъмносиния фрак без нито една гънка, обгръщащ изящно широките плещи и тънката талия. Естествено заслугата бе не само на шивача. Висок и строен като бог, с гъвкави движения, Аштън изглеждаше също така добре и в старите си панталони за езда, които носеше често денем.
Младата жена не искаше да го смущава и стъпваше на пръсти, но Аштън мигом я усети и музиката секна. Той остави инструмента и пристъпи сякаш към нея. Запленен от красотата й, погледът му се спря възхитено на закръгления й бюст. Пое ръцете й в своите и наведе глава, за да целуне устата й с разтворени устни. Когато я докосна леко с език, тялото й се разтърси като от удар. Не беше очаквала такава волност в присъствието на възрастните дами. Освободи се притеснено от прегръдката му.
— Баба ти ще получи сърдечен удар — протестира тя задъхана.
Аштън се усмихна.
— Заради мен? Успокой се, тя не е тук.
— Не е тук? — Лиарин погледна към двете празни кресла, в които обикновено седяха ламите. — А къде е?
— Аманда и леля Дженифър са поканени на вечеря у съседите — сви рамене той. — Поканата важеше и за нас двамата, но аз помолих да ни извинят.
— Тогава… — Лиарин огледа загрижено салона, докато внезапно разбра. — Тогава значи сме сами?
— Да, ако не броим слугите. — Той повдигна развеселено дясната вежда. — Не си ли доволна, мила?
Лиарин кимна колебливо.
— Доста сте хитър, мистър Уингейт.
Аштън се засмя и я заведе до бюфета, където в светлината на свещите проблясваха кристалните гарафи. Наля шери в една чаша, прибави мъничко вода и й я подаде.