Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Правилно ли чух, че сте от болничното заведение? — попита Лиарин и с това учуди всички.
— Да, мадам, вярно е — отговори Логън.
— Нямаше как да не чуя. Искам да кажа, гласовете бяха толкова силни… — Лиарин посочи към шайката побойници. — Чух достатъчно, за да разбера, че току-що съм била спасена от тази банда доблестни граждани. — Очите й се спряха на Хоръс Тич, който сведе бързо поглед и от неудобство започна да тъпче от крак на крак. Смущението съвсем не намаля, когато тя продължи, обръщайки се към шерифа: — Сър, аз наистина не съм тази, която търсите, но бих искала да ви помоля да вземете присърце участта на тези клети, нещастни хора, които са успели да избягат, и да не позволите да им изиграят такъв лош номер като на мен.
— Разбира се, мадам — отговори шерифът Добс с уважение. — Непременно ще го сторя.
— Относно убийството би трябвало да се помисли също дали не е извършено от някой външен човек. Или искате да обвините обитателите, без да бъдат изслушани?
— Не, мадам. — Твърдият тон на шерифа гарантираше, че това няма да се случи.
— Ще се доверя на думите ви и вярвам, че нищо лошо няма да сполети тези нещастници, докато вие отговаряте за правото и закона.
— Ще направя всичко, каквото мога, за да не ви разочаровам — увери я Добс с усмивка.
— Убедена съм в това. Но какво ще стане с тези хора тук? — Лиарин погледна към неканените посетители. — Те загубиха конете си и не виждам как ще се върнат в Нечиз. Дълго ли се ходи пеша дотам?
Аштън се поусмихна, когато мъжете се сетиха отново за съдбата си и започнаха да мърморят недоволно, но нито един не се реши да се оплаче на висок глас.
— Достатъчно дълго, за да имат време да обмислят някои неща, любима — рече той.
— Може би трябва да ги закараме обратно в града?
— Истинска светица, Бог да я благослови — извика един мъж. Стоящите наоколо обнадеждено се раздвижиха. Една кола би им свършила чудесна работа в тази жега. Те очакваха със затаен дъх решението на Аштън.
Господарят на Бел Шен погледна Джъд и попита:
— Имаме ли кола, която е достатъчно голяма, за да побере всички тези хора?
Гигантът помисли за миг; след това разбра накъде бие господарят му и широко се ухили.
— Е, да, има една, ама тя е от обора. Няма да допадне на джентълмените тук.
— Всичко друго би било по-добро от вървенето пеша! — провикна се един пълен мъж от групата. Краката вече го боляха от продължителното стоене.
Аштън се обърна към Хикъри.
— Докарай тук колата от обора. Не можем да оставим мистър Тич да ходи пеша до Нечиз и да си съсипе новите обувки.
Скоро колата се появи иззад плевнята. Без съмнение беше достатъчно голяма, теглеха я чифт яки работни коне. Лиарин притисна парфюмираната си кърпичка към носа и устата си, защото от колата се разнасяше убийствена смрад на пресен тор. Големи буци бяха полепнали по вътрешните стени и покриваха пода. Облак лъскави мухи се носеше с бръмчене над возилото.
Хоръс Тич беше ужасен.
— Сериозно ли ни предлагате това отвратително нещо?
— За съжаление не съм в състояние да услужа с друга подходяща по големина кола, а вие сте довели доста хора — припомни му Аштън.
Шерифът Добс огледа недоволната сбирщина с широка усмивка.
— Чухте го, момчета. Време е да си ходите. И знайте, че следващия път няма да се отървете така леко. Тогава ще трябва да работите тук под ръководството на Джъд Барнъм, за да съберете сумата за гаранцията.
После развеселено се обърна към стопанина:
— След няколко мили изобщо няма да забелязват, че колата вони, но Бог да е на помощ на околните, когато пристигнат.
— Това ще ги накара да се позамислят — рече Аштън.
Харви Добс отново стана сериозен.
— Някои от тези момчета не забравят така лесно, Аштън. Внимавайте добре в бъдеще къде ходите и с кого си имате работа. Понякога тези, които изглеждат най-безобидни, таят най-голяма омраза.
Аштън сложи ръка на рамото на приятеля си.
— Ще внимавам, Харви. И благодаря.
— Няма защо. — Шерифът се обърна и се загледа след отдалечаващата се група. Неколцина мъже, които бяха предпочели да ходят пеша, вече куцаха, а благородният Мъмфърд Хоръс Тич, който на идване гордо беше яздил начело, сега за срам беше последен в колоната. Едва по-късно съпротивата му се пречупи и той се остави да го изтеглят на колата.
Шеста глава
Тропотът на конете заглъхна бавно в далечината. Над къщата се възцари тишина, но Лиарин не можеше да се успокои. Тя се беше върнала в салона, за да може Аштън да размени на четири очи още няколко думи с приятелите си, преди шерифът и хората му да си тръгнат. Сега седеше напрегната на ръба на един стол и не спираше да трепери. Когато чу обвинението на Хоръс Тич и бандата му, почти й беше прилошало от страх, че мъжете можеха да излязат прави и тя наистина да е избягала от лудницата.