Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Да, мами имаше право. Повече, отколкото съзнаваше всъщност. Лайла подозираше, че някои, ако не повечето, от съседите вече я одумват. Беше забелязала многозначителното подсмихване, знаеше, че в квартала се шушука за тях двамата. Онзи ден например тя и Тарик вървяха нагоре по улицата и срещнаха обущаря Рашид и жена му Мариам, скрита под бурка, която вървеше на крачки след него. Когато мина покрай тях, Рашид подметна закачливо: „Не са ли това Лайли и Меджнун?“ Имаше предвид героите от популярната романтична поема на Незами, писана през дванайсети век. Баби й беше казал, че е като „Ромео и Жулиета“ на фарси, но че Незами е написал историята на двамата нещастно влюбени четири века преди Шекспир.
Мами имаше право.
Онова, което глождеше Лайла, беше, че майка й не си бе заслужила правото да отваря дума за това. Друго щеше да е, ако баби бе повдигнал въпроса. Но мами? Всички тези години на отчужденост, през които живееше затворена и сама със себе си, без да я е грижа къде ходи дъщеря й, с кого се среща, какво мисли… Не беше честно. Лайла се почувства като тези тенджери и тигани, като нещо, на което можеш да не обръщаш внимание, а после, щом си в настроение, да предявяваш претенции към него.
Но днес беше голям и важен ден за всички тях. Щеше да е жалко да го съсипе. В името на това Лайла реши да си премълчи.
— Разбирам ти мисълта — каза тя.
— Прекрасно! — отвърна мами. — Тогава всичко е наред. А сега, къде е Хаким? Къде, къде е мъжът ми, тази душичка?
Денят беше ярък и безоблачен, само за празнуване. Мъжете седяха на разнебитени сгъваеми столове на двора, пиеха чай, пушеха и разговаряха гръмогласно за плана на муджахидините. Баби й беше обяснил какво представлява в общи линии този план — Афганистан сега се наричаше Ислямска държава Афганистан. Ислямският Съвет за джихад, създаден в Пешавар от няколко фракции на муджахидините начело със Сибгатоллах Моджадиди, щеше да ръководи страната през следващите два месеца. След него четири месеца щеше да управлява Съветът на военните командири начело с Рабани. През тези шест месеца щеше да се създаде Лоя джирга, великия съвет на командирите и вождовете за съставяне на временно правителство, което да управлява две години до провеждането на демократични избори.
Един от мъжете раздухваше въглените на мангала с цвъртящи агнешки шишчета. Баби и бащата на Тарик играеха шах под сянката на старата круша и лицата им се бяха сбърчили съсредоточено. Тарик седеше до дъската и ту следеше играта, ту слушаше мъжете на съседната маса, които бистреха политиката.
Жените бяха изпълнили дневната, коридора и кухнята и си приказваха с бебета на ръце, като междувременно умело се отместваха и правеха път на гонещите се из къщата деца. От един касетофон гърмеше газела на Сараханг.
Лайла беше в кухнята и двете с Гити правеха таратор. Гити вече не беше толкова стеснителна и сериозна като преди. От няколко месеца насам строгото намръщено изражение беше изчезнало от лицето й. Напоследък често се смееше открито и както забеляза Лайла — някак кокетно. Беше се отказала от скучните опашчици, беше си пуснала косата дълга и имаше червеникави кичури. В крайна сметка Лайла научи, че стимулът за тази промяна е едно осемнайсетгодишно момче, което я харесвало. Казваше се Сабир и беше вратар на футболния отбор, в който играеше по-големият брат на Гити.
— Има най-красивата усмивка. А косата му е толкова гъста и черна! — беше казала Гити на Лайла. Никой, разбира се, не знаел, че двамата се харесват. Гити се беше срещала с него два пъти за по петнайсет минути в малка чайна в Таймани, чак на другия край на града. — Ще поиска ръката ми, Лайла! Може би още това лято. Не е за вярване, нали? Казвам ти, не спирам да мисля за него.
— Ами училището? — беше попитала Лайла. А Гити бе наклонила глава и я беше погледнала така, сякаш казваше: „За какво ми говориш?“
„Докато навършим двайсет, двете с Гити ще сме родили по четири-пет деца — обичаше да повтаря Хасина. — Но ти, Лайла, ще ни накараш нас, глупачките, да се гордеем с теб. Ти ще станеш известна. Сигурна съм, че някой ден ще взема вестника и ще видя снимката ти на първа страница.“
Сега Гити стоеше до Лайла и режеше краставици със замечтана, отнесена физиономия.
До тях мами в своята възхитителна лятна рокля белеше варени яйца заедно с акушерката Уаджма и майката на Тарик.
— Ще подаря на командира Масуд снимка на Ахмад и Нур — разправяше тя на Уаджма, която кимаше и се мъчеше да изглежда искрено заинтригувана. — Той лично уредил погребението. И прочел молитва на гроба им. Ще му я подаря от благодарност за любезността му. — Мами счупи друго яйце. — Чувам, че е свестен и умен човек, и мисля, че ще го оцени.