Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Избягал си от турците — продължи той. — В града много се говори за теб. Някой даже веднъж те посочи, когато преминаваше на кон покрай нас. Баща ми желае да се срещне с теб, ако това не ти създава особено главоболие. — Момчето се огледа наоколо. — Както вече казах, навън е много тъмна нощ. Никой няма нищо да види.
— Не ми е особено приятно да се разхождам по тъмно — отвърнах аз, — но не бих могъл да пренебрегна бащината ти заповед.
— Това не е заповед, в никакъв случай — запротестира то. — С какво право баща ми ще ти заповядва! Та ти си под командата на Джустиниани. Той не те вика по служба, а те кани като гост, а може би и като приятел. От теб би могъл да научи много полезни неща и се учудва, че досега все си го отбягвал. Но в никакъв случай няма да ти се разсърди, ако избереш да не дойдеш.
Момчето говореше оживено, за да прикрие неудобството от поставената мисия. Той беше отворен и привлекателен юноша, който също не обичаше да се разхожда по тъмното. Защо ли неговият баща желаеше да запази в тайна поканата си, та не се решаваше дори слуга да проводи.
„Като жертвен телец — помислих си аз. — Добре отгледано агънце пред олтара на властолюбието. Готов е да пожертва дори собствения си син.“
Този юноша беше брат на Ана. Усмихнах му се приятелски и, обличайки се, докоснах рамото му с ръка. Той се стресна и поруменя, но отвърна с усмивка. Явно не смяташе, че съм от ниско потекло.
Северният вятър беснееше навън, пречеше ни да дишаме и увиваше дрехите около телата ни. Нощта беше непрогледна. Иззад плъзгащите се черни облаци осеяното със звезди небе от време на време поглеждаше към нас. Жълтеникавото куче ме последва и въпреки че му наредих да си стои у дома, се измъкна бързо навън. Взех фенер от Мануил и го подадох на момчето. Това беше трудно за преглъщане, но то покорно го пое и започна да осветява пътя ми. За кого ли ме мислеше? През цялото време кучето ме следваше по петите, все едно че пряко волята ми бдеше над мен.
Палатът на Лукас Нотарас беше тъмен. Влязохме през страничната врата, в стената откъм морето. Нямаше никой наоколо и въпреки това имах чувството, че нощта е изпълнена с шпиониращи очи. Вятърът шумеше и нещо ми нашепваше, но не различавах думите. Бурята ме беше зашеметила.
Коридорът се простираше тих и топъл. Изкачихме се по стълбите. В стаята, в която бях въведен, имаше писалище с разхвърляни листа и пера и много красиво подвързани големи книги. Пред иконата на Светите Влъхви гореше малко кандилце с благовонно масло.
Лукас Нотарас седеше с приведена в дълбок размисъл глава. Без да се усмихва, той почтително отвърна на поклона ми, след което се обърна към сина си и рече:
— Нямам повече нужда от теб.
Момчето преглътна обидата без да се издава. Любопитно беше да чуе за какво ще си говорим, но сведе елегантно красивата си глава, пожела ми лека нощ и се оттегли.
Лукас Нотарас се оживи веднага след като синът му напусна стаята, погледна ме познаващо и рече:
— Знам всичко за теб, Йоханес Ангелос. Затуй и възнамерявам да говоря съвсем откровено.
По начина, по който ме заговори, пролича, че знае за гръцкия ми произход, което от своя страна не беше нищо изненадващо, но, неизвестно защо, ме смути.
— Възнамеряваш да говориш с мен откровено — казах аз.
— Така започва само онзи, който има намерение да прикрие мислите си. Осмеляваш ли се да бъдеш откровен поне със себе си?
— Ти беше съветник на султан Мехмед — започна той.
— Миналата есен избяга от неговия лагер. Човек, достигнал толкова висок пост, не върши такова нещо безпричинно.
— Сега твоите намерения са под съмнение, а не моите, куропалате — подметнах аз. — Едва ли щеше така скрито да ме привикаш, ако не мислеше, че ще можеш по някакъв начин да ме използваш.
Той махна нетърпеливо с ръка. И неговият пръстен-печат беше с големината на бебешки юмрук. Ръкавите на зелената му мантия стигаха до лактите, а под тях се подаваха маншетите на пурпурна риза, обшита със злато, също като на император.
— И въпреки това от самото начало ти се опитваш да се свържеш с мен — заяви той. — Предпазлив си, а това е разбираемо и правилно не само от твоя гледна точка, но и от моя. Това е гениално хрумване — да се запознаеш, като че ли случайно, с дъщеря ми, да я изпроводиш до дома й, след като е загубила придружителите си, и да посетиш моята къща, когато бях на море, уж за да се срещнеш само с нея. Изключително хитро.
— Тя обеща да ти каже за мен — признах аз.
— Дъщеря ми е увлечена по теб — усмихна се той. — Тя не знае кой си ти и какви са твоите намерения. Тя е чувствителна и горделива. Тя не знае нищо, нали ме разбираш?