Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— Моля?! — втрещи се летящата метла.

— На мнозина по задължение съм им наливал ум в главата, но признавам, че по-схватлива кофа от теб досега не беше ми се падала. Не само че в мое лице ти мигновено спечели голям приятел, Таласъме, но и още в първия ни разговор на отвлечени теми употреби вълшебната думичка „моля“. Голяма работа си да знаеш и се гордея, че имам такъв приятел!

— Искаш да кажеш, че аз съм ттти… че ти си ми истински приятел и си готов да влезеш в огъня заради мене? — невярващо попита метлата, като само веднъж се запъна.

— Да.

— И не ме будалкаш? — опули се Таласъма.

— Не.

— Готов ли си да се закълнеш?

— В каквото поискаш. В майка ми… В баща ми… Деца още нямам — прокрадна се съжаление в гласа на Хък.

— Не ща да се криеш зад гърба на родителите си. Откъде да знам дали не са някои стари мошеници като моите. Ще се закълнеш ли пред феята, при която ще те заведа? — измери го изпитателно с очи Таласъма.

— Нямаш проблеми.

— Да вървим тогава да видим що за приятел си.

— Голям Тома Неверни се извъди, ей!

Хък и летящата метла се провряха обратно през киселия трън и навлязоха в най-сумрачната и гъста част на вековната дъбрава. Тук даже парцаливите облаци не смогваха да надничат иззад пищните корони на дърветата. Въздухът беше тежък и влажен, като пресован талаш. Жуженето на комарите и размекната почва под краката на Хък подсказаха, че наблизо има блато. Ама на метлата хич не й пукаше, защото летеше на цяла педя над гнилоча.

Първо обаче стигнаха до поток, лъкатушещ край голямо криво дърво. Горкото, толкова бе изкорубено, че на Хък чак му дожаля за него. Въпреки протестите на Таласъма той пропиля няколко секунди да се освежи в потока. Когато надигна глава, му се стори, че гърбушкото е поизточил снага. Дали пък Резерватът на таласъмите не се намираше в прословутите Омагьосани земи? Хък предпазливо се огледа. Не подушваше никаква непосредствена опасност, но природата някак много лесно откликваше на скритите му помисли.

След още половин час бродене из шубраците и калта най-сетне излязоха на открито и се озоваха край самото блато. Нямаше голяма полза, че небето се показа, защото беше толкова черно, че дори четирикраката врана, дето пиеше кафе в пикиращото над главите им ято гарвани, едва се открояваше на фона му. Добре че все пак всички пърхаха с криле, та човек можеше да ги чуе и да си предпази очите.

В средата на блатото сред гигантска черна локва се издигаше на кокили паянтова, дървена къщурка, килната на една страна досущ като кулата в Пиза, само дето беше доста по-схлупена. Към нея се виеше като змия тясна пътечка, обрасла с острица, подобно на пъртина в черен сняг.

— Къде ме водиш, Тома Неверни? — полюбопитства Хък.

— Не дрънкай много, ами се дръж за мен, мой човек, да не се наложи да те измъквам от блатото, че нещо тежичък ми се виждаш — тросна се Таласъма, явно обзет изцяло от идеята да разобличи лъжите на новия си приятел.