Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Възможностите за отношението между българи и скити в народоназователно отношение са тясно обвързани с политическата история на Югозападна България, т.е. днешна Македония. Михаил Псел нарича братът на Самуил — Аарон, „водач на скитите“. Отново той приравнява българите със степните герои на Херодот, вървейки по традицията на античните автори, които разказват за вторично обособяване на скитите от една по-голяма родово-религиозна общност, наричана номади. Но Псел не единственият пример.
Поразителна за изследователя е липсата на народностно и езиковото име „българи“ в епитафията на Василий II Българоубиец. Надписът от гроба на прославения византийски император изброява покорените народи — персийци, скити, абасги и иберийци, но никъде не става дума за българи. Очевидно през XI в. равнопоставянето на българи и скити е било много разпространено. Самият Василий II е ценял най-много победите над българите и след като отмерва краят на Първото българско царство тържествено изпълнява обета си. Фактът, че от хунско се върви към скитско в названията на българите изключва възможността за условни наименования, родени от механичното преписване или от художествена символика.
След годините на византийското владичество българите са наричани само с името си, останало и до ден днешен. Любопитно е обаче да се каже, че античното „скити“ се прехвърля върху куманите.
Много рядко при изследването на сведенията от старобългарските документи от ранга на Именника историците използват руски текстове. Възможно е точно те да пазят спомена за родството между българи и скити или поне да обяснят причината за смесването на двете родово-езикови понятия във византийските летописи. Ако прегледаме данните на Хронографите от руска редакция, публикувани от Андрей Попов в прочутия му „Обзоръ хронографов русской редакции“, неминуемо ще ни направи впечатление генеалогията, свързваща руси и българи. Родството следва твърде любопитната схема (разбира се, съществуват и отсенки, които също са важни, но тук няма да ги разглеждаме)∗:
Скит — Аоет
Словен Рус Болгар Коман Истер
Прегледът на текстовете, които засягат пряко или косвено известието в Именника за остриганите глави показва една последователна историческа логика, която се откроява при подреждането на изворите в последователен и правомерен ред и при йерархия, съобразена с гледната точка на конните народи от степната област на Източна Европа. Ако наредим заедно схемата на употреба на понятието „скити“ във византийската литература със споменаването на етиопите в Апокрифния летопис от XI в. и до тях поставим руската генеалогична представа с историческото предание сред славяните и поставим до тях владетелския белег на остригване в Именника на князете, то ние ще установим единство или най-малкото непротиворечивост на историческата логика. И това е така, защото Именника има паралели поотделно и в система с всички посочени извори.
Приключвайки прегледът на изворите от Античността и Ранното средновековие в тяхната връзка с пасажа за остриганите глави от Именника на българските владетели, ние считаме, че фактите позволяват да се направят три сигурни извода. Първо, политическият знак за властта у скити, хуни и българи е един и същ. Второ, скитите се намират в по-дълбока историко-етнографска връзка с българите, отколкото с останалите племенни общности, забелязани през епохата на Великото преселение на народите. Трето, русите наследяват господството над степната империя, което личи от стремежа на киевския княз Светослав да седне на българския престол. За запознатите с историята на руската държава е известен факта, че русите влизат в сблъсък с хазарите през X в., когато русите се покръстват, защото хазарите са юдеи и като такива са нетолерантни спрямо другите две големи религии — исляма и християнството. Изглежда първенстващото приемане на християнството от българите преди всички останали славяни е отделило културно нашите предци от степните племена. Защото българите влизат в сблъсък с маджари и руси едва след покръстването през средата на IX в. И в този план на историческа представа делото на св. цар Борис I добива още по-величествени измерения, защото фактически създава културните граници на Европа и така променя към по-добро развитието на европейската цивилизация.