Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
„Мисли как да се измъкнеш! — подкани го някакъв глас от друг откъслечен спомен от някакъв сън. — Как наистина да се измъкнеш!“ — вкопчи се в този спомен като в нещо топло. В този миг на сгромолясване тази беше единствената му ясна мисъл.
Изправи се, залитайки, и направи няколко крачки. Отдалечи се от останалите, сграбчи стъпенките на най-близката стълба и се изкатери нагоре, сякаш, за да се хвърли срещу противниковия огън. Но той бягаше от смъртта, а не тичаше към нея. Горе се разколеба.
Дезертьорство. Ако другарите му го хванат, щяха да го разстрелят. Беше го виждал, наблюдавал ги беше как разстрелват рижавия Джорджи, който отказа да участва в атака. Момчето нямаше повече от петнайсет — шестнайсет години, беше излъгало за възрастта си, когато се записало доброволец, и не спираше да се оправдава и да плаче, докато куршумите се забиха в него и за миг го превърнаха от човешко същество в кървяща торба месо.
Пол подаде глава над ръба на окопа. Вятърът виеше, а дъждът плющеше почти хоризонтално. Нека го застрелят тогава — от която и да е страна, стига да го хванат. Беше луд, луд като крал Лир. Бурята облада сетивата му и изведнъж се почувства свободен.
Да се измъкне…
Пол се препъна във върха на стълбата и падна. Небето отново блесна. Провисналата бодлива тел се бе проснала хоризонтално пред него по цялото протежение на окопите, за да пази Томитата от германските атаки. Отвъд нея се ширеше ничията земя, а зад това призрачно място — сякаш огромно огледало, проснато по целия Западен фронт, се простираше мрачният близнак на британските линии. Фрицът беше опънал своя собствена тел, която пазеше изкопите, където се бе сврял в многоликата си еднаквост.
Сега накъде? Коя от двете почти безнадеждни алтернативи да предпочете? Напред през пустошта в нощ, когато германските часови и снайперисти може би се гушеха зад стените си, или обратно — през техните линии към свободна Франция?
Вроденият ужас на пехотинеца от бездната между двете армии го държеше в лапите си, но кръвта му се подчини на побеснелия вятър, който го подтикваше да захвърли страховете си. Никой не би предположил, че ще тръгне напред.
Хукна слепешката в дъжда, приведен като маймуна, докато се отдалечи на неколкостотин метра от окопа на взвода си. Сниши се до бодливата тел, измъкна клещите от колана и чу нечий тихичък смях. Замръзна от ужас, но след това разбра, че се смее самият той. Провисналата тел разкъса дрехите му, докато се провираше през нея, също като къпинаците, обграждащи замъка на някоя спяща красавица. Нова светкавица избели небето и той се пльосна в калта. Веднага последва гръм. Запълзя напред на четири крака. Главата му кънтеше от шумове.
„Остани в ничията земя. Някъде там ще намериш място да се измъкнеш отново. Някъде там. Остани между линиите.“
Целият свят беше в кал и бодлива тел. Небесната битка беше само бледа имитация на ужаса, който хората се бяха научили да сътворяват.
Не можеше да намери къде е горе. Беше го загубил. Пол изтри лицето си, като се опитваше да изчисти тинята от очите си, но тя прииждаше ли, прииждаше.
Той плуваше в нея. Нямаше нищо твърдо, от което да се оттласне, никаква опора, която да му покаже: земята е тук. Давеше се. Прекрати опитите и се отпусна, прикрил устата си с шепи, за да не влиза кал, докато диша. Някъде далече вляво затрака картечница — острото й тракане едва стигаше до слуха му на фона на вятъра и бушуващата буря. Заклати глава. И постепенно съзнанието му се избистри.
„Мисли! Мисли!“
Беше някъде в ничията земя и се опитваше да се промъкне на юг между линиите. Мракът, разсичан от светкавици и проблясъци — това беше небето. По-плътният мрак, осветен единствено от отраженията в локвите, беше опустошената от войната земя. Той, редник Пол Джонас, дезертьор, предател, се беше притиснал в нея като бълха върху гърба на умиращо куче.
Беше се проснал по корем. Нищо ново. Бе прекарал по корем цяла вечност, нали?
Зарови лакти и крака в калта и запълзя напред през тинята. Продължилите години наред бомбардировки бяха издълбали калта на ничията земя в милиони възвишения и ровове, безкрайно, застинало море с цвят на фекалии. Пълзеше през него вече часове, непохватно и машинално като ранен бръмбар. Всяка клетка в тялото му крещеше да побърза, да се махне, да се измъкне от това ничие място, от тази мрачна и безжизнена земя, но нямаше как да побърза — да се изправи, означаваше да се изложи на погледите и куршумите и на двете страни. Можеше само да пълзи сантиметър по сантиметър, промъквайки се под бурята и шрапнелите.