Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Джонеси пак сънува онзи сън — обади се Финч. Той и Мълет се спогледаха. Наистина си мислеха, че полудява — нямаше съмнение. — Коя беше, Джонеси — оная малката барманка от кафенето ли? Или малката Мадлен на гос’жа Антройе? — произнесе имената той с обичайното презрение към френското произношение. — Много е младичка за теб, старче. Че тя може още и да не е прокървила.
— За Бога, затвори си устата! — извърна се отвратен Пол.
Вдигна ботушите и ги премести така, че и двете страни да получат по равно от слабата топлина на примуса.
— Джонеси е романтик! — изрева Мълет. Зъбите му съответстваха на телосложението му на носорог — големи, плоски и жълти. — Ти не знаеш ли, че целият Седми корпус освен тебе вече е минал през тая Мадлен?
— Казах ти да си затваряш устата, Мълет. Не ми се говори.
Едрият мъж се ухили отново и се отпусна в сянката зад Финч, който се обърна към Джонас. В гласа му прозвучаха гневни нотки.
— Защо не заспиш пак, Джонеси? Не създавай неприятности. И без това си ги имаме предостатъчно.
Пол свали шинела си, след това се промъкна по-навътре в окопа, докато си намери място, където беше по-малко вероятно да намокри краката си. Уви босите си стъпала с шинела и се облегна на дъските. Знаеше, че не бива да се ядосва на другарите си — по дяволите, на приятелите си, на единствените си приятели, които имаше, — но заплахата от заключително германско нападение вече дни наред висеше над главите им. Постоянният преграден огън, чието предназначение беше да го подготви, очакването на нещо още по-лошо и сънищата, които не го оставяха на мира… е, нищо чудно, че нервите му едва издържаха.
Пол хвърли крадешком поглед към Финч, отново приведен над писмото си, присвил очи на мъждукащата светлина на фенера. Сигурен, че никой не го наблюдава, той обърна гръб на съокопниците си и измъкна зеленото перо от джоба си. Въпреки чу светлината от сигналната ракета бързо избледня, самото перо като че ли излъчваше слабо сияние. Вдигна го към лицето си и вдъхна дълбоко, но какъвто и аромат да бе имало то някога, сега беше изчезнал, сподавен от миризмите на тютюн, пот и кал. Това перо означаваше нещо, макар че не знаеше какво. Не помнеше откъде го е взел, но беше в джоба му вече дни наред. С нещо му напомняше за съня с ангела, но не беше сигурен защо — по-скоро сънищата му като че ли възникваха от неговото присъствие. А и самите сънища бяха много странни. Спомняше си само откъслеци — ангелът и нейният натрапчив глас, някаква машина, която се опитваше да го убие — но някак си усещаше, че дори и тези откъслеци са безценни, безплътни талисмани, от които се нуждае.
„Вкопчваш се за сламки, Джонас — рече си той. — Вкопчваш се за перца. — Пъхна грейналото перо обратно в джоба си. — Умиращите си мислят за какви ли не глупости, а ние всички тук нали това правим? Умираме.“ Опита се да прогони мисълта. Такива размишления нито щяха да успокоят пулса на умореното му сърце, нито да отпуснат треперещите му мускули. Затвори очи и започна бавно да търси пътеката, по която щеше да се върне отново в съня. Някъде от другата страна на ничията земя картечниците отново затракаха.
„Ела при нас…“
Гърмът разцепи небето и събуди Пол. Струя дъждовна вода изми потта, покрила челото и бузите му. Небето блесна, облаците внезапно побеляха по краищата и припламнаха. Последва нов мощен гръм. Не бяха картечниците. Изобщо не беше атака — природата правеше несръчни опити да я наподоби.
Пол се надигна. На два метра от него Финч се беше проснал като мъртвец, покрил с шинела главата си. Проблесна светкавица и видя зад него редица от заспали тела.
„Ела при нас…“
Гласът от съня продължаваше да кънти в ушите му. Пак я беше почувствал — толкова близо! Ангел на милосърдието, дошъл да му нашепне, дошъл да го отведе… къде? В рая? Това ли беше то — поличба за наближаващата смърт. Пол затисна уши, когато гръмотевицата изтрещя отново, ала не можа да заглуши тътена, нито пък болката в черепа. Щеше да умре тук. Отдавна се беше примирил с тази жалка перспектива — поне щеше да намери покой, тиха почивка. Но сега внезапно осъзна, че смъртта нямаше да му донесе облекчение. Нещо по-лошо го чакаше отвъд прага на смъртта, нещо далеч по-лошо. И то беше свързано с ангела, макар да не му се вярваше, че тя би могла да му стори някакво зло. Разтресе го внезапен пристъп. Нещо отвъд смъртта го дебнеше — почти го виждаше! Имаше очи и зъби и щеше да го погълне в търбуха си и там щеше да бъде разкъсван и предъвкван завинаги.
Ужасът изпълзя от ямата на стомаха му към гърлото. Отново блесна светкавица, той отвори широко уста и се задави от водата. Изплю я и изпищя безпомощно, но гласът му потъна в тътнещия рев на бурята. Нощта, бурята, неведомият ужас на съня и смъртта се стовариха отгоре му.