Градът на златната сянка

Мощен взрив изправи Пол Джонас на крака. Един от немските трийсетсантиметрови снаряди го върна към действителността. Земята се разтърси сърдито и гредите в окопа изскърцаха, когато първите парчета от снаряди паднаха на около половин километър. Пламъци прорязаха небето и оцветиха следите от снаряда в яркочервено. Дъждец поръси лицето на Пол. Ръцете му бяха празни.

— Не съм… — повтори замаяно той. Протегна ръце и се втренчи в осветената от сиянието кал по тях.

— Не си какво? — Финч се беше свил на около метър от него и пишеше писмо до своите. По очилата му бликнаха алени проблясъци. — Хубав сън, а? Красива ли беше? — Напрегнатият му поглед не съответстваше на лекомисления му тон.

Пол отвърна смутено очи. Защо другарят му го гледаше така? Това беше само сън, нали? Поредният от онези сънища, които така настоятелно го преследваха. Жена, печален ангел… „Полудявам ли? Затова ли Финч се е втренчил така в мене?“

Надигна се с гримаса. Докато беше спал, под ботушите му се бе образувала локва и краката му бяха подгизнали. Ако не вземеше мерки, щяха да изгният от влагата. Не стига, че някакви хора, които нито познаваш, нито можеш да видиш, те замерят с гърмящ метал, ами оставаше и да гледаш как собствените ти крайници гният пред очите ти. Издърпа ботушите си и ги бутна с извадени езици към мъничкия примус, за да изсъхнат по-бързо.

„Но по-бързо от «никога» пак си е ужасно бавно“ — помисли си той. Влагата беше по-упорит враг и от германците. Тя не почиваше никога, нито на Коледа, нито на Великден, и дори всичките пушки и бомби на Пета армия да гръмнеха срещу нея, пак нямаше да я убият. Просмукваше се отвсякъде и проникваше в окопи, гробове, ботуши… и хора.

„Болестта на влагата. Когато всичко, което те прави човек загнои и умре.“

Краката му бяха бледи като одрани животни, запуснати и подпухнали; бяха посинели покрай пръстите, където кръвта не можеше да циркулира както трябва. Наведе се, за да ги разтрие, и забеляза със смесица от отвлечено любопитство и тих ужас, че не усеща нито пръстите на краката си, нито на ръцете си, които ги мачкаха.

— Кой ден сме? — попита той.

Финч вдигна поглед, изненадан от въпроса.

— Да пукна, ако знам, Джонеси. Питай Мълет. Той ги следи, щото му наближава отпуската.

Зад Финч се надигна закръгленото тяло на Мълет — носорог, обезпокоен по време на водопой. Остриганата му глава бавно се обърна към Пол.

— К’во искаш?

— Просто попитах кой ден сме. Бомбардировката почти бе престанала. Гласът му прозвуча неестествено силно.

Мълет направи физиономия, сякаш Пол го бе попитал колко е разстоянието до Луната в морски мили.

— Двайсти март сме, нъл’тьй? Още трийсет и шест дни и се връщам в Блайти. Теб за к’во ти е, дявол те взел?

Пол поклати глава. Понякога му се струваше, че винаги е било март 1918 година и че винаги е живял в окопа с Мълет и Финч и останалите мърморещи останки от Седми корпус.