Вещици в чужбина

— Отчасти и това! Иначе какъв е смисълът изобщо? Всъщност… когато дойдох в дома на Дезидерата, вие търсехте вълшебната пръчка, нали?

— Просто не исках да попадне в неподходящи ръце!

— Като например всички, с изключение на твоите, предполагам!

Те се втренчиха една в друга.

— Няма ли капка романтика у теб? — нажали се Маграт.

— Не — отсече Баба. — Няма. А на падащите звезди не им пука за твоите желания. Магията не прави нещата по-добри и всеки, пъхнал ръка в огъня, се изгаря. Ако искаш да се издигнеш до нещо като вещица, Маграт Чеснова, трябва да научиш три неща. Кое е истинско, кое не е и каква е разликата…

— И винаги взимай името и адреса на младия мъж — допълни Леля. — Всеки път ми е вършило работа. Шегичка — додаде тя, когато двете я изгледаха гневно.

Тук, на края на гората, вятърът се бе усилил. Късчета трева и листа се подмятаха във въздуха.

— На прав път сме все пак. — Леля като обезумяла търсеше каквато и да е странична тема. — Вижте, на табелата пише „Генуа“.

Наистина имаше табела. Стара и проядена, точно на ръба на гората. Краят на стрелката й беше огънат във формата на показалец.

— И пътят е приличен — Леля не спираше да дърдори.

Страстите малко поохладняха по простата причина, че двете страни не си говореха. Не само не общуваха посредством звуци — това е мълчание. Тази фаза беше транзитно подмината, за да се стигне до ужасното, убийствено „Не Си Говорят“.

— Жълти павета — обяви Леля. — Къде се е чуло и видяло да се прави улица с жълти павета?

Маграт и Баба Вихронрав стояха, скръстили ръце, и гледаха в различни посоки.

— Предполагам, че освежават пейзажа — продължи Леля.

Насред отделно петно зеленина на хоризонта искреше Генуа. В междината пътят се гмурваше в обширна долина, изпъстрена с малки селца. Сред тях, в посока към града, се виеше река като змия.

Дрехите им плющяха от вятъра.

— Не бива да влетяваме в града — заяви Леля, все още опитвайки се типично по женски да води разговор за трима. — Така че ще влезем пешком, а? — обобщи тя, а после, тъй като дори в невинни души като нейната има искрица злоба, добави: — С песен на уста, как ви се струва?

— Убедена съм, че не ми е работа да се меся в чуждите дела — обади се Баба. — Не ме засяга. Предполагам, че някои хора с вълшебни пръчки и големи идеи сигурно имат нещо за казване.

— Ха! — възкликна Маграт.

Една зад друга поеха по дългия павиран път към града. По средата Леля Ог беше нещо като подвижен буфер.

— Това, от което някои хора имат нужда — обясни Маграт на света като цяло, — е малко по-голямо сърце.

— Това, от което някои хора имат нужда — заяви Баба Вихронрав на буреносното небе, — е доста по-голям мозък.

След което здраво хвана шапката си, за да попречи на вятъра да я отнесе.

„Това, от което аз имам нужда — трескаво си помисли Леля, — е едно питие“.

Три минути по-късно върху главата й се стовари една фермерска къща.