Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
Както по-късно се изрази тя, било по-зле и от реакциите към пеенето й. Просто в първия момент имало малка, възпълничка вещица, а в следващия — рухващи остатъци от дървена къща.
Баба Вихронрав се обърна и откри, че стои пред изгнила, небоядисана входна врата. Маграт замалко не влетя в задната, също толкова избеляло сивкава дървена врата.
Не се чуваше друг звук освен пукота на слягаща се дървесина.
— Гита? — промълви Баба.
— Лельо? — извика Маграт.
И двете отвориха вратите пред себе си.
Къщата беше с доста опростен дизайн — две партерни стаи, отделени от много дълъг коридор. Насред него, заобиколена от разбито и проядено от термити дюшеме, с островърха шапка, нахлузена чак до брадичката й, седеше Леля Ог. От Грибо нямаше и следа.
— К’во стана? — смотолеви тя. — К’во стана?
— Върху главата ти падна чифлик — отвърна Маграт.
— О, едно от ония неща — вяло каза Леля.
Баба я сграбчи за раменете.
— Гита? Колко пръста ти показвам? — настойчиво рече тя.
— К’ви пръсти? Сичко се стъмни.
Маграт и Баба хванаха периферията на шапката й и отчасти я повдигнаха, отчасти я отвинтиха от главата й. Леля примига срещу тях.
— Това е то върбовата рамка — установи тя, докато островърхата шапка със скърцане възвърна формата си, подобно на автоматичен чадър. Леля леко се олюляваше. — Ще спре и удар с чук такава шапка с върбови подпорки, нали разбирате. Разпределя силата на удара. Ще пиша на господин Вернисаж.
Смаяна, Маграт огледа малката къща:
— Тя просто падна от небето!
— Може някъде да е имало голямо торнадо или нещо друго — предположи Леля Ог. — Вдига я, после вятърът утихва и тя пада. Високо горе се случват странни неща. Помните ли голямата хала лани? Една от кокошките ми четири пъти снесе едно и също яйце.
— Бълнува — угрижи се Маграт.
— Не е вярно, аз така си говоря — обади се Леля.
Баба Вихронрав надникна в една от стаите.
— Сигурно в цялата къща няма да се намери нищо за хапване или пийване — предположи тя.
— Мисля, че мога да се напъна да пийна малко бренди — бързо рече Леля.
Маграт се взря в площадката над стълбището.
— Ехо-о — извика тя със сподавения глас на човек, който желае да бъде чут, без да върши нещо толкова невъзпитано, като да повиши глас. — Има ли някой тук?
Леля от своя страна погледна под стълбището. Свит в ъгъла, Грибо представляваше треперещо валмо козина. Тя го измъкна за врата и малко сащисано го погали. Въпреки шапкарския шедьовър на господин Вернисаж, въпреки прояденото дюшеме и дори въпреки пословичното твърдоглавие на фамилията Ог, Леля определено позагуби настроение и чувстваше лек намек за носталгия в своя обикновено слънчев нрав. У дома хората поне не те замерват с къщи по главата.
— Знаеш ли, Грибо — сподели тя, — струва ми се, че не сме в Ланкър.
— Намерих малко мармалад — обади се Баба Вихронрав от кухнята.
На Леля не й трябваше много, за да живне.
— Прекрасно — извика тя. — Много ще си върви с джуджешкия хляб.
Маграт влезе в стаята.
— Не съм убедена, че е редно да пипаме чуждите провизии. Тази къща сигурно е нечия.
— О, някой каза ли нещо, Гита? — наежи се Баба.
Леля подбели очи.
— Просто казах, Лельо — настоя Маграт, — че това не е наша собственост.
— Тя казва, че това не е наше, Есме — предаде Леля.
— Кажи на който се интересува, Гита, че това е като спасителна операция след корабокрушение.
— Казва, че к’вото намериш, си е твое, Маграт.
Нещо зад прозореца помръдна. Маграт се приближи и надникна през зацапаното стъкло.
— Странно. Група джуджета танцуват около къщата — съобщи тя.
— О, така ли? — подхвърли Леля, отваряйки един шкаф.
Баба настръхна.
— Да не би да… искам да кажа, питай я дали не пеят — окопити се тя.
— Пеят ли, Маграт?
— Чува се нещо — отвърна Маграт. — Звучи като „Бим-бам, бим-бам-бум“.
— Пеят. Типична джуджешка песен — потвърди Леля. — Само те могат да ойларипят по цял ден.
— Изглеждат много щастливи — подозрително рече Маграт.
— Вероятно чифликът е техен и се радват, че отново е при тях.
На задната врата се потропа. Маграт отвори. Тълпата ярко облечени, притеснени джуджета бързо отстъпи назад, след което зяпна в нея.
— Ъ… — започна едно от тях, очевидно предводителят. — Дали… старата вещица дали е умряла?
— Коя стара вещица? — попита Маграт.
Джуджето се опули и известно време остана с отворена уста. После се извърна и шепнешком проведе консултация с колегите си. Сетне отново се обърна.
— Колко ви се намират?