Луната е наставница сурова

Бяхме най-аполитичният народ, създаван някога от историята. Знам, защото бях безчувствен към политиката, докато обстоятелствата не ме набутаха там. Уайоминг се занимаваше с нея, понеже мразеше Управата по лични причини, Проф — защото презираше всякаква власт със своето особено интелигентско безпристрастие, а Майк — тъй като беше една самотна скучаеща машина и за него това оставаше единственото забавление в града. Не бихте могли да ни обвините в прекомерен патриотизъм. Аз май най-много се доближавах до типа трето поколение без капка привързаност към някое местенце на Земята. Бях там, не ми хареса и изпитвах неприязън към онези ходещи червеи. Ето кое ме правеше по-голям патриот от повечето други!

Средният лунатик се интересуваше от бира, залагания, жени и работа — по реда на изброяването. Дамите понякога се качваха до второ място, но едва ли до първо, колкото и да ги обичахме. Лунатиците си бяха научили урока, че жените никога не стигаха. Които изоставаха в учението, загиваха, защото и най-собственически настроеният мъж не може да бъде нащрек през всяка минута от битието си. Както казва Проф: едно общество или се приспособява към фактите, или не оцелява. Лунатиците се приспособяваха към безмилостните факти, а които не успяваха, се прощаваха с живота. Ала патриотизмът не беше важен за оцеляването.

Старите жълтурковци обичат китайската поговорка, че рибата не се сещала за водата, в която плува. И аз не се сещах за нищо подобно преди първото си пътуване до Земята, пък и сетне не разбирах какво бяло петно представлява за лунатиците думата „патриотизъм“, докато не ми се наложи да участвам в опитите нейният смисъл да бъде задействан. Уайо и нейните другари бяха натискали докрай това копче, без да стигат доникъде — дълги години усилия, няколко хиляди души в организацията (по-малко от един процент от населението), а и сред тях десет на сто бяха платени куки на главния копой!

Проф ни намести мозъците: по-лесно бихме накарали хората да мразят, отколкото да обичат.

За късмет шефът на сигурността Алварес ни удари рамо. Онези девет убити стражари бяха заместени от деветдесет, защото Управата се почувства подтикната да направи нещо, което не желаеше — по-точно да похарчи пари за нас. А първата глупост винаги води към втора.

Даже в най-ранните дни телохранителите на Надзирателя не са били многобройни. Затворническата охрана в земния смисъл тук не бе необходима и това се явяваше една от привлекателните страни на далечната наказателна колония — евтинията. Е, Надзирателят и заместникът му се нуждаеха от жълтодрешковци, както и гостуващите висши началници, но самият затвор беше без стража. Дори спрели да пазят кацащите кораби, щом разбрали колко е безсмислено, и пред май 2075 година телохранителите бяха сведени до най-евтиния възможен минимум, изцяло подбран между депортираните новаци.

Ала загубата на деветимата за една нощ уплаши някого. Ние знаехме, че уплашеният е Алварес. Записа копия от своите молби за помощ във файла „Зебра“ и Майк ги прочете. Този пандизчия бил полицейски офицер на Земята, преди да го осъдят, а после телохранител през всичките си години на лунна територия. Той сигурно бе най-самотният и стреснат човек на Скалата. Настояваше за по-голяма и по-надеждна подкрепа, заплашвайки да напусне гражданския пост, щом не я получи — обикновен блъф, и Управата би го надушила, стига да познаваше наистина Луната. Ако Алварес си бе показал носа, щеше да диша само докато го идентифицират.