Академия за вампири

— Ти си била! — ахна тя с облещени очи. — Някой ми подшушна, че слухът тръгнал от Джеси, но той няма откъде да знае толкова много за мен. Значи го е научил от теб, когато си преспала с него.

Сега вече действително започна да ми писва от нея.

— Не съм спала с него.

Мия погледна към Лиса и после отново към мен.

— Значи така, а? Ти й вършиш мръсната работа, понеже тя е прекалено възвишена, за да си цапа ръчичките. Ти няма да можеш винаги да я защитаваш — предупреди ме тя. — Защото и ти не си в безопасност.

Напразни заплахи. Наведох се напред и придадох на гласа си колкото бе възможно по-заплашителна нотка. Което при сегашното ми вкиснато настроение никак не беше трудно.

— Нима? Опитай се де, само да ме докоснеш и ще си го получиш.

Надявах се да го направи. Исках да го направи. Точно сега едва ли имахме нужда от побърканата й жажда за мъст. В момента тя просто беше едно разсейване, макар че много ми се искаше да й прасна един във физиономията.

Погледът ми се отмести от нея и видях Дмитрий да идва откъм градината, търсейки с очи нещо… или някого. Имах много ясна идея коя можеше да е тая личност. Като ме видя, той мигом закрачи към нас. Пазителите умеят от километър да надушват опасността от сбиване. Разбира се, атмосферата около мен бе заредена с толкова електричество, че дори и шестгодишно дете би проумяло какво се задава.

Дмитрий застана до мен и скръсти ръце пред гърдите си.

— Наред ли е всичко?

— Разбира се, пазител Беликов — усмихнах му се аз, но вътрешно кипях от гняв. Цялата тази тъпа конфронтация с Мия само караше Лиса да се чувства още по-зле. — Тъкмо си обменяхме поучителни истории за фамилното ни минало. Чувал ли си за родителите на Мия? Очарователна история.

— Хайде — обърна се Мия към свитата си. Поведе ги нататък, но не и преди да ми хвърли един последен леден поглед. Нямаше нужда да чета мислите й, за да разбера какво искаше да ми каже. Не сме свършили. На всяка цена щеше да се опита да си го върне на едната от нас или и на двете. Чудесно. Хайде, Мия, давай.

— Трябва да те заведа в спалните — заяви сухо Дмитрий. — Не смяташе да се биеш, нали?

— Разбира се, че не — излъгах бодро, докато погледът ми трескаво оглеждаше безлюдната вече алея, по която Мия току-що бе изчезнала. — Не се бия пред публика.

— Роуз — простена Лиса.

— Да вървим. Лека нощ, принцесо.

Той се обърна, но аз не помръднах.

— Нали си добре, Лис?

Тя кимна.

— Да, всичко е наред.

Това беше такава лъжа, че не можах да повярвам, че имаше смелостта да се опитва да ми я пробута. Нямах нужда от връзката ни, за да видя как очите й блестят от сълзите. Не биваше да се връщаме тук, казах си мрачно.

— Лис…

Тя ми се усмихна с тъжна и вяла усмивка, сетне кимна към Дмитрий.

— Казах ти, че съм добре. А сега трябва да тръгваш.

Последвах неохотно Дмитрий. Той ме изведе към другия край на градината.

— Май ще трябва да добавим допълнителни часове за самоконтрол — отбеляза.