Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Лиса прикри усмивката си. Както на нея, така и на мен ни беше пределно ясно, че Натали се опитваше да разбере защо бяхме избягали… както всички останали в училището. Ала тя действаше по-предпазливо, но за сметка на това по-коварно.
— Не зная дали съм имала причина, по-скоро нямах — отвърна Лиса. — Просто бях слаба. Ако беше на мое място, Андре не би побягнал. Той беше толкова добър. Добър във всичко. Добър в отношенията си с хората и с всички тези кралски глупости.
— И ти се справяш добре.
— Вероятно е така. Но всичко това не ми харесва. Искам да кажа, че харесвам хората, но… повечето от това, което вършат, е толкова фалшиво. Именно това не харесвам.
— Тогава не се чувствай зле, задето не участваш активно в социалния живот тук — посъветва я Натали. — Самата аз почти не се движа с тези хора и виж ме само. Чувствам се отлично. Тати казва, че изобщо не е важно дали общувам единствено с хора от кралски произход. Той иска само да бъда щастлива.
— Тъкмо заради това — заявих аз, като най-после излязох на сцената — би трябвало да управлява той, а не тази кучка кралицата. Той е ощетен.
Натали едва не отскочи на три метра от изненадата. Бях сигурна, че целият й запас от ругатни се свеждаше единствено до думите «Божичко!» и «Проклятие».
— Тъкмо се чудех къде си се дянала — каза ми Лиса.
Натали гледаше ту едната ту другата, внезапно смутена да се озове сред двете най-добри приятелки в цялото училище. Запристъпва смутено от крак на крак, после отметна кичур от косата си зад ухото.
— Ами… трябва да отида и да намеря тати. Ще се видим по-късно в стаята.
— Ще се видим там — обеща й Лиса. — И ти благодаря.
Натали изчезна от погледите ни.
— Тя наистина ли го нарича тати?
Лиса ме изгледа укорително.
— Остави я на мира. Тя е добра.
— Да, наистина. Чух какво ти каза и макар никак да не ми е приятно, трябва да си призная, че всичко беше вярно. — Замълчах за кратко. — Ще я убия, да знаеш. Кралицата, а не Натали. Майната им на всичките й пазители. Ще го направя въпреки тях. Не бива просто така да й се размине.
— За Бога, Роуз! Дори не го казвай на глас. Ще те арестуват за измяна на короната. Просто забрави.
— Да го забравя? След това, което ти каза? И то пред всички в залата?
Тя не ми отговори, дори не ме погледна. Вместо това се заигра разсеяно с клоните на един храст, който вече се бе приготвил за дългия си зимен сън. На лицето й се изписа онова уязвимо изражение, което толкова добре познавах — и от което толкова много се боях.
— Хей, почакай — отново я заговорих, но този път по-тихо. — Само не ме гледай така. Тя си няма представа за какво говори, разбра ли? Не се оставяй това да те съсипе. И не прави нищо, което не бива да правиш.
Лиса ме погледна отново.
— Но пак ще се случи, нали? — прошепна тя. Ръката й, все още стискаща клонката, затрепери.
— Няма, ако ти не му позволиш. — Опитах се да хвърля скришом поглед към китките й. — Нали не си…
— Не. — Тя поклати глава и примигна с насълзените си очи. — Не исках. Бях много разстроена след лисицата, но после се съвзех. Предпочитам да го даваме тихо и кротко, както ти беше казала. Ти ми липсваше, но вече всичко е наред. Харесвам… — Тя изведнъж замълча.
Но аз успях да чуя името, вече изплувало в съзнанието й.
— … Кристиан.
— Иска ми се да не правиш това. Или да не можеше.
— Съжалявам. Нужно ли е пак да ти изнасям лекция за вредата от близостта ти с онзи психар и загубеняк Кристиан?
— Мисля, че вече съм запомнила всичките ти съвети, след като ми ги повтори поне десет пъти — промърмори тя.
Тъкмо подех за единадесети път, когато чух нечий звънлив смях и тракане от високи токчета по каменните плочи. Към нас идваше Мия, следвана както винаги от неколцина приятелки, но този път без Ейрън. Всичките ми защитни механизми незабавно настръхнаха.
Вътрешно Лиса още бе потресена от забележките на кралицата. В нея се бяха загнездили тъга и унижение. Срамуваше се от това, което си мислеха сега другите за нея. Продължаваше да се измъчва и от мисълта как щеше да я презира собствената й фамилия заради бягството й оттук. Самата аз не го вярвах, но за нея беше съвсем реално и мрачните й емоции кипяха все по-неудържимо. Не, тя не беше добре, колкото и да се стараеше да не го показва и да изглежда безгрижна. Така че в момента Мия бе последната личност, която се нуждаеше да види.
— Какво искаш? — попитах я сърдито.