Сплавта на закона

— Наистина? — попита Мараси и посегна към листа. — Как успя?

— С уиски и магия — отвърна Уейн.

— С други думи — обясни Уаксилий, — с много празни приказки.

— Трябва да тръгваме веднага — заяви възбудено Мараси. — Да идем да измъкнем Стерис…

— Те няма да са там — спря я Уаксилий и взе листа. — Не и след като са пленени неколцина от техните. Уейн, успя ли да го измъкнеш, без констаблите да те чуят?

Уейн го погледна обидено.

— Ти как мислиш?

Уаксилий се почеса по брадичката.

— Все пак трябва да идем там. Преди следата да е изстинала.

— Но… — Мараси го погледна. — Констаблите…

— След като огледаме мястото, ще им пратим анонимна бележка — обеща Уаксилий.

— Няма да е нужно — обади се Уейн. — Оставих бомба със закъснител.

— За кога?

— За тази вечер.

— Чудесно.

— Можеш да изкажеш благодарността си с голям самороден къс от скъп метал.

— На бюрото — рече Уаксилий, докато сгъваше листа и го прибираше в джоба си.

Уейн доближи бюрото и огледа апарата.

— Друже, не съм сигурен, че искам да докосвам това. Доста съм привързан към пръстите си.

— Няма да избухне, Уейн.

— Но ти каза, че…

— Случи се само веднъж…

— Уакс, имаш ли представа колко е трудно да ти израстат нови пръсти?

— Сигурно ще е и много досадно, ако през цялото време се вайкаш.

— Само казвах — тросна се Уейн, огледа бюрото и откри шишенцето с разтвор, съдържащ хроносплав. Грабна го и бързо отстъпи. — Край теб дори най-невинните предмети могат да избухнат. Човек трябва да внимава. — Разклати шишенцето. — Не е кой знае колко.

— Не бъди капризен — скастри го Уаксилий. — Доста повече е, отколкото бих могъл да ти набавя в Дивите земи за толкова кратък срок. Вземи свали тази тъпа шапка. Да идем да огледаме ковачницата, дето се споменава в бележките ти.

— Можем да използваме моята карета, ако искате — предложи Мараси.

В този момент се появи и Тилоум, с кошница в едната ръка и поднос с чай в другата. Остави кошницата до вратата, намести подноса на бюрото и почна да налива чай.

— И ти ли искаш да дойдеш? — попита Уаксилий. — Нали преди малко каза, че предпочиташ да оставиш действието на хора като мен?

— Но нали смятате, че те вече няма да са там — възрази Мараси. — И че няма опасност.

— Те все още те търсят — отбеляза Уейн. — Опитаха се да те отвлекат на вечерята. Опасността не е изчезнала.

— И най-вероятно ще гръмнат някой от вас, без да им мигне окото — отвърна тя. — Тъй че не виждам защо за вас да е по-малко опасно.

— Не съм казал, че ще е — съгласи се Уейн.

Тилоум поднесе чай на Уаксилий върху малък поднос. Уейн се пресегна и взе чашката, макар че Тилоум се опита да дръпне подноса.

— Колко приятно — рече Уейн. — Уакс, защо така и не доведе някой от тези добри хорица в Сушаво? — Икономът го изгледа намръщено, върна се при големия поднос и почна да налива нова чаша.

Уаксилий не сваляше поглед от Мараси. Имаше нещо, което пропускаше — нещо важно. Нещо, което бе казал Уейн…

— Защо всъщност се опитаха да те отвлекат? — попита той. — На вечерята имаше много по-приемливи кандидатури. Жени, по-близки на родствената линия, която ги интересува.